Казах вече, а и то си е известно, че общата тенденция е населението на Стария континент да намалява. Като цяло бялата раса се възпроизвежда с темпове несъизмеримо по-малки, отколкото всички останали. В развитите западни страни, имам предвид не само западноевропейски, където има положителен прираст, той се дължи предимно на възпроизводството точно на цветнокожите емигранти.

Друг интересен феномен е религията. Много интересно е, че страните с най висок прираст в Европа са или с мюсюлманско – Албания, Турция, Косово, или с римокатолическо вероизповедание – Испания, Ирландия, Португалия, отчасти Полша и до известна степен Италия, където прирастът е минимално отрицателен. За това каква роля играят Православната църква, възпитание и начин на живот в страни, които не са били комунистически, лесно можем да направим справка с Гърция и Кипър - там прирастът е положителен.

Само по себе си обаче вероизповеданието не може да бъде обяснение, защото то се примесва с много специфични натрупвания на фактори и обстоятелства, различни за всяка едно страна. Все пак тези общи наблюдения имат своето значение, когато се опитваме да си обясним къде се намираме и защо стигнахме дотук?

Да се спрем на особените случай. Тяхното отдавнашно наличие добре дава да се разбере, че наистина нещо става с раждаемостта на белите европейци. Особено ясно тук се открояват Унгария и Германия, които имат отрицателен прираст още от 70-те-80-те години. Ясно е едно. Високият жизнен стандарт определено не е фактор за висок естествен прираст. Напротив. Най-висок е прирастът на страните в т. нар. Демографски преход. Това е времето, когато раждаемостта си остава висока, както е по принцип в доиндустриалните, традиционни общества. Навлизащата в живота на хората модернизация обаче смъква рязко смъртността и така се осъществява всеобщият демографски бум, засегнал целият свят през ХХ век, но всъщност започнал именно в Европа от края на ХVІІІ. Така голяма част от страните, които преживяват демографски взрив, или все още се намират в споменатия преход, или в националната им характерология създаването на многобройно потомство е сред водещите ценности.

Какво става с България?

Нашата страна няма висок жизнен стандарт и никога не имала. Българският семеен, жилищен и поминъчен модел е много интересна и сложна съвкупност от количественото натрупване на плодовете на труда на няколко поколения, като задължително всички стари се грижат за най-младите и дават мило и драго за тях. От друга страна, обаче патриархалното възпитание и стереотипи на поведение по отношение на семейните ценности и особено на възпроизводството у нас са отдавна разбити и това се случи именно по време на комунистическото управление. Както можем да видим от общите тенденции, комунизмът не носи пряка вина за това, но със сигурност влошава и задълбочава отрицателния демографски тренд.

През Възраждането, някъде след второто десетилетиена ХІХ век, българската народност  започва да навлиза все по осезаемо в демографски преход. Макар и в нашенски мащаби, жизненото ниво се повишава. Смъртността намалява и това води до онази умилителна картина от семейните снимки, на които потомството на една семейна двойка едва се събира. Този растеж продължава доста дълго и е дотолкова очевиден, че в навечерието на Освобождението родните публицисти често говорят за „7 милионния български народ” (умишлено или от незнание, преувеличавайки с 1.5-2 млн). След освобождението тенденцията се запазва. Българите се увеличават, но постепенно се наблюдава спад. Такъв настъпва, разбира се, през войните 1912-1918. Само през 1913 и 1917-18 обаче прирастът е отрицателен. Българинът е здраво вкоренен в земята и привързан за патрирархалните брачни и възпроизводствени традиции. Селският живот е труден и иска работна ръка. В соционормативното мислене и поведение няма по-голямо щастие и благо от многобройната челяд. Това е и най-резултатният начин да се остави потомство, защото все още детската смъртност е доста висока. До края на Втората световна война над 85% от българите живеят по селата. Старото моминство и ергенство са почти непознати, поради което са и позорен социален белег. Същото е и при други две явления, убийци на раждаемостта – разводите и абортите.

След 9 септември 1944 г. в страната започват процеси на бърза урбанизация и радикална промяна на икономическия и социален модел. България се модернизира, но в погрешна посока, без да се съблюдават нормалните човешки и стретегическите стопански интереси на страната. Естествено и модернизацията беше твърде мижава в сравнение с това, което ставаше отвъд желязната завеса. Докато още бяха жизнени и млади поколенията, зачевани, раждани и възпитавани в старите патриархални норми, прирастът бе значителен, още повече че смъртността спадна, а средната продължителност на живота се повиши. Новият начин на живот обачи направи безпредметно раждането на много деца. Ограничени от ниските си доходи, теснотата на градските си жилища, в каквито за няколко десетилетия заживя мнозинството от българите, и желанието не само да изхранват потомците си, както е било някога, а да им осигурят всичко необходимо в материален план и да ги изучат, хората възприеха модел на ниска раждаемост. Аз съм роден през 70-те години. По мое време повечето семейства имаха по 2 деца, но често се срещаха и такива с по едно. Доста често се случваха и разводи, както например, стана и в нашето семейство, а разведряването в средствата за информация вследствие на Перестройката през втората половина на 80-те даде възможност да се изнесат тревожните данни, че в България броят на абортите надхвърля този на ражданията. Доколкото познавам представители на поколението на моите родители – хората, раждани през 40-те и 50-те години – при тях вече беше наложен моделът на семейството с две деца като масов, но със значително по рядко присъствие на еднодетните. Поколението на бабите и дядовците ми – хората, раждани през 20-те, 30-те, с които съм контактувал, обикновено произлизаха от по-многобройни семейства. Така че дори от лични наблюдения тенденцията е ясна.

Сега вече става съвсем неприятно, най-вече защото има много хора, които не създават семейства. Иначе, поне по мои наблюдения, съотношението от детството ми еднотетни към дву и повече детни семейства, мисля, не се е увеличило значително. Веднъж прежалили се, днешните български двойки си създават по-често по две дечица. Но пък голям е броят на непрежалилите се. Не ги обвинявам. То в днешно време такива като мен, дето имат две деца (а това и като доходи, и като жилищна площ, изобщо като всичко, ми е абсолютният максимум!) са повече за учудване. Разводите (и разделите, че нали има тарикати, които не се женят) също се увеличават.

(Следва продължение)