Юни на деветдесет и шеста, в лятото на “Макарена” бях завихрен във фиеста вечна сякаш, съвършена.   Първокурник бях – студент весел и безотговорен, в кръчмите познат клиент; джобът винаги разтворен.   То се знае – сам не бях, а с другарите ми верни сред забави, танци, смях. си прекарвахме лежерни.   Но щом сесията мина и към собствената стряха всеки бързо си замина, лудориите отлетяха.   Чакаше ме сив, бетонен, скучен, уродлив пейзаж; и най-хубавият спомен бе далечен сух мираж. ********************* Рано рано да се мръщи взе съдбата срещу мене. Мама тръгна си от къщи; пак баща ми се ожени.   Бях тогава шестгодишен. Бързо трябваше да расна и полагайки труд лишен, криех болката ужасна.   Чак сега го проумявам, поглед щом назад обърна. Никого не обвинявам. Няма времето да върна.   Мащехата бе добра и от предния си брак тя доведе ми сестра, станахме семейство пак!   Бях по-малък и болнав, често ядове създавах. Имах и досаден нрав; него също проявявах.   Но при всичкото това с много обич бях дарен. мъдри и добри слова слушах всеки Божи ден.   Единадесет години в трудности, борби, несгоди лошо чакахме да мине и добро да ни споходи.   Няма как да съм подробен, че това е дълга тема, а стихът е неудобен с нея тук да се заема.   Да, най-тъмно е взори. И при нас така се случи. Имахме си дом, пари, но Злината го научи.   И отново към развод! На житейския шахмат даден беше този ход, без да има път назад.   Зрелостник тогава бях и най-честно ще призная: с другите се веселях, просто все ми беше тая   А и ето пак надежда се яви в полето зрително: Татко взема че довежда нова мащеха стремително.   Тя е сладкодумна, мила и почти ми е връстница. Всички трудности решила – перхидролена умница.   Място няма тук за страх – тя живеела сама. Просто идваме у тях, там ще бъде “у дома”.   Стария апартамент, с толкова мъки придобит, само за един момент чичко купи го сърдит.
  Татко с втората ми майка разделиха си парите и при новата хазяйка се преселихме честити.   Но не бяхме само ние, имаше тя брат и пес и сред тази теснотия аз подложен бях стрес.   Русата ни хубавица стана там съвсем различна като ледена царица зла, жестока и себична.   “Аз съм си у нас” – тя казваше. То се знае аз не бях. И с това така ме смазваше, че в безмълвие стоях.   Влюбена в баща ми диво, той от нея запленен, тя го бранеше ревниво не от друго, а от мен.   И така заложник станах в странно изграден затвор, но не виках, не въстанах, другаде бях вперил взор.   Още бях непълнолетен ала вече пушех, пиех и в пиянството оплетен грижи и тревоги криех.   Алкохол, жени, комар; друго нямаше значение. И се чувствах като цар сред такова обкръжение.   Все пак бързо проумях, че не е за мен това: често предизвиквах смях с мислещата си глава.   В онзи някъде момент – взех решението вече – трябва аз да съм студент, при това оттук далече!   И за първи път тогава ученето, аз разбрах, ще е моята изява; пътят, който сам избрах.   Кандидатствах, бях приет и започнах нов живот. В къщи възцари се ред – почна се и там възход.   Цели пет-шест часа с влак с мащехата ни деляха; и сега спокойно пак с татко да живеят щяха.   После? Не, не беше лесно, но достигнал бях поврата. Някак вече бе по-честно – сам държах в ръце съдбата.   Новите другари бяха – стана дума – буйни, шумни, но главите им таяха мисли чисти и разумни.   Но защо дотук излагам моята трагикомедия, при това я разполагам като дълга интермедия?   Както казах – беше лято; обстановката ми чужда. От другари цяло ято аз отново имах нужда.   Пожелах да се завърна там, където бях приет. Гърбом пак да се обърна към дома за мен проклет.   С нежен шепот ме зовеше синевата на морето; топъл пясъкът искреше...; бе решението взето.   И във влака настанен с чаната и билет в ръце аз потеглих устремен първо към едно селце...   То бе в планината скрито, сред полянки и гори, чисто, тихо и честито с хора ведри и добри.   Да гостувам там ме чака мой приятел, след което пак ще вземем с него влака и ще тръгнем към морето.   Мислех го, така и стана, но се случи още нещо – друга случка се подхвана в лятото така горещо.   Любовта ме покори, сложи ме на своя скут; и в ръцете й добри аз забравих гняв и смут.   Поглед топъл, глас омаен, тежки къдри с цвят на нощ. Трепетът за мен незнаен ме разтърси с чудна мощ.   Тя ми даде нови сили и спокойствие, опора. Нежни ласки, думи мили – дълго чакана отмора.   В лятото на “Макарена”, през деветдесет и шеста, сложи любовта свещена край на участта злочеста.   Оттогава съм щастлив. Житието ми превратно ангел промени красив. Няма връщане обратно!   На лицата ни чертите нашите деца са взели. Щом погледнем ги в очите, там оглеждаме се цели.   Да, битът ни е нелек труден, скромен, неудобен, но съм вече друг човек силен деен и способен.   И така, намерих път и към щастието брод. Хубав вече е светът, весел нашият живот! ********************* Ще приложа тук накратко веруюто свое в края: Любовта се среща рядко, а се губи лесно, зная.   От семейството, децата няма нищо по-безценно! Всяка друга страст е вятър, чувство глупаво и тленно.   Щом намерил си човека, другото е без значение. Тръгвайте напред полека срещу бурното течение.   А каквато и несгода да ви бие през лицата, не избирайте развода, той убива ви децата!   Новият родител внесен още повече убива. Колкото да е чудесен, с него всичко зле отива.   Случва се да сториш грешка, но недей да я повтаряш, че детето с рана тежка, без да искаш, ти изгаряш.   Вземеш ли да се налагаш все за прав в едно семейство, в колелата прът му слагаш и извършваш пак злодейство.   Завист, злоба, яд, омраза само тровят ни душите; поразяват със зараза, бързо съкръщават дните.   Дръжте се за любовта! Тя е стожер, крепост, сила! Тя твори, крепи света; тя е радост и закрила!  

Много дълго - човек се обезводнява докато прочете всичко... ако издържи до края де...

Вие, уважаеми читателю, не сте ли чували за един от членовете на голямото литературно семейство, който се нарича Епос? Аз към него клоня принципно. Благодаря, все пак, че сте издържали до края, явно голямо усилие ви е струвало. Съжалявам!

Страхотно стихотворение, сравнимо с Francois Villon!!