Променям заглавието, защото от Уикипедия ми правят някакви номера с цитирането на материала.

Вече три години откакто го няма, а той заслужава да бъде помнен. Просто помнен, не казвам с добро, защото само светците имат тази привилегия, а той не беше светец. Никак даже. Въпреки това баща ми остави диря – лична, професионална и със сигурност не живя напразно. Мисля, че моят синовен дълг ще бъде изпълнен докрай, като публикувам тези редове. Те не са само възхвала и преклонение, а опит за възможно най-обективно, доколкото е позволява моята необективна позиция на негова кръв и плът, представяне на най-важните елементи от живота на човека, писателя, журналиста, учителя, съпруга (на няколко съпруги) и естествено най-важното за нас децата му – бащата Стоян Сукарев.

И така...

Стоян е роден на 20 август 1953 г. в село Брезово, Пловдивско, в семейството на дърводелеца Дончо и селскостопанската работничка Тодора, вече родители на още едно момче – 8-годишния Георги. Малкият син носи името на дядо си по бащина линия – на пръв поглед необичайно за онези патриархални времена, но дядо Стоян е починал преди повече от три десетилетия, а семейството живее в дома на майката. Бащата Дончо отрасва в бедност с майка си и двамата си братя. От друга страна, майката на Стоян – Тодора, е единствено дете – нейният баща Георги е търсен майстор-зидар, преселник от скътаното в дебрите на Сърнена Средна гора село Мраченик. Майстор Георги купува имот в долния край на Брезово, където обикновено се установяват другоселците като него, както и млади брезовски семейства, излезли от отеснелите, многолюдни домове в по-старата част на селото. Съпругата му Цветана – майката на Тодора, също почива рано. Момичето порасва под грижите на Маринка, втората жена на майстор Георги, благородна бездетна жена, която има важен дял в отглеждането и на следващите поколения.

Корените на Сукареви се губят назад в миналото. Фамилното име е рядко срещано, единствените други Сукареви в България са от Чепеларе, но данни за роднинска връзка между едните и другите няма. В началото на ХХ век Сукареви са малък род, обитават само една къща в центъра на селото, в която са родени Дончо и братята му, докато повечето брезовски родове са многочислени. Въз основа на това може да се предположи, че родоначалникът е преселник, или е сменил фамилното си име, но за съжаление родовата памет е къса, а документи липсват.

Стоян израства в голяма къща, построена от дядо му и баща му. Фамилията е задружна. Чести гости са Дончовата майка – баба Рада, двамата чичовци, техните съпруги и братовчедите. Животът е скромен и изпълнен с труд. Семейството подпомага прехраната си с домашно стопанство – градина, кокошки, зайци, овце, биволица, прасе, магаре. Идиличната патриархална селска обстановка е закодирана в гените, душевността и съзнанието на малкия Танко, както брезовци галено наричат Стояновците, и оставя ясна диря в творчеството му. Селата от онова време са многолюдни – във всяка къща има млади семейства с деца. До късна вечер из махалата звучат весели детски гласове; работата е много, има и уроци, но за игри време винаги се намира.

Отрано Стоян се откроява със своята любознателност и лични качества. Пръв в игри и учение, в спортни занимания и дейността на пионерската организация, той е търсен другар от връстниците и уважаван от по-големите. Въпреки че е отличен ученик, има буен и непокорен нрав и често се забърква в неприятности. Както е известно момичетата си падат по лоши момчета, а Стоян има пленителни тъмни очи, изпълнени с топлина и обаяние, голяма физическа сила и спортна фигура. Израства бързо и дълго време се извисява над останалите юноши, но растежът му спира сравнително рано и след време е настигнат и подминат от много от тях, оставайки среден на ръст.

Амбициозен и целеустремен, Стоян бързо осъзнава, че Брезово е тясно за неговите способности и иска да продължи образованието си в окръжния център – Пловдив, който той добре познава от ученически екскурзии и семейни посещения. В тогавашна социалистическа България децата прекарват дълго време далеч от дома на летни пионерски лагери, екскурзионни обиколки, спортни лагери, бригади и др. По време на такива прояви общителният Стоян завързва приятелства и познанства с подобни на него юноши, които също искат да потърсят късмета си в големия град и това допълнително повлиява на решението му след завършване на осми клас да се установи в Града на тепетата. Още от предното лято по време на спортен лагер се е запознал с година по-големият Иван от първомайските села, вече ученик в Пловдив, с който се уговарят да живеят заедно.

По онова време техническото образование е изключително популярно. В социалистическата държава трябва да има мощна индустрия и многочислена работническа класа, каквито към 9 септември 1944 г. липсват и новата „народна“ власт се заема да създаде. В градовете тече интензивно промишлено и жилищно строителство, което дава поминък и подслон на обезземленото от ТКЗС-тата селско население.

През учебната 1968/ 1969 г. Стоян Сукарев е приет във вече несъществуващото Спредно професионално-техническо училище по фина механика (в сградата на някогашната Първа девическа гимназия, днес Градска художествена галерия), предназначено да захранва със специализирана работна ръка индустриалния гигант „Пишещи машини“. Пловдивското предприятие е лидер в производството и износа на пишещи машини в целия Съвет за икономическа взаимопомощ – стопанската организация на страните от социалистическия лагер. Младежът бързо се утвърждава в новата обстановка, намира много приятели сред съучениците си, успехът му е отличен, организационните му способности и желание за изява правят впечатление и той е избран за секретар на комсомолската организация – най-високото стъпало в ученическата йерархия на учебното заведение. Техническото образование, и специалността която изучава обаче се оказват неподходящи за неговите плам, фантазия и умение да се изразява с думи и върху белия лист.

Колкото и да е надарен с качества, в толкова млада възраст човек е силно зависим от семейната и обществена среда. На този ранен етап от живота си Стоян не осъзнава, че неговото призвание е в сферата на хуманитаристиката, а няма и кой да го насочи. Друг недостатък за неговото интелектуално развитие, дължащ се на средата и епохата, е слабата чуждоезикова подготовка. По онова време преподаването на западни езици в масовото училище е слабо застъпено за сметка на руския език, който се изучава почти наравно с българския. Стоян е типичен представител на поколението от българската интелигенция, родено в първите десетилетия след Втората световна война, което владее единствено руски език. Западен език се преподава интензивно в езиковите гимназии и съответните филологически специалности във висшите учебни заведения, но в тях приемът е ограничен и изключително труден. Някои младежи от големите населени места, подтиквани и финансирани от амбициозни родители, се стараят да компенсират тази липса с частни уроци, но това е относително малък процент от общия брой и е нетипично за хората с произхода на Стоян.

Създадената от тоталитарната власт сложна система и контрол за пътуване до страните от капиталистическия лагер допълнително ограничава мотивацията да се учат западни езици. Доста по-лесно, макар и пак с немалко формалности, е да се посети социалистическа държава. През 1969 г. училището организира екскурзия до Ленинград (Санкт Петербург), в която участва и второкурсникът Стоян. Това е единственото му пътуване в чужбина за следващите почти две десетилетия. През втората половина на 80-те години той пътува служебно още няколко пъти до втория по големина град в Съветския Съюз, който е побратимен с Пловдив, и има възможност да отиде „на Запад“ едва след 1990 г. Едва ли обаче трудността да пътува в чужбина е тежала особено много на младежа, свикнал със скромния и оскъден живот на село и закърмен с пропагандата на режима, който величае обстановката в Народната република и разобличава капитализма. Стоян е силно повлиян от тази пропаганда, защото тя се мултиплицира от семейната среда и дава допълнителна мотивация на неговото желание да бъде обществено активен. Баща му (роден в 1920 г.) е член на партията от юноша, ортодоксален комунист, човек с висок морал и железни принципи за честност, добро и зло. След време ценностите, в които Дончо Сукарев възпитава децата си, ще влязат в противоречие с действителността и ще всеят смут в душата на чувствителния Стоян. Но това се случва на по-късен етап, в ранното детство нещата са ясни. В училище се учи, че религията заблуждава хората и Бог не съществува. Малкият Стоян застава пред дворната врата с пръчка в ръка, за да спре идващия да поръси със светена вода за здраве в дома им свещеник. Обикаля из циганската махала, намираща се недалеч от родния му дом, за да разяснява ползата от ходенето на училище на циганчетата и родителите им. В изпълнението на партийните заръки той се чувства истински продължител на делото на комунистическата съпротивата през Втората световна война, в която брезовци вземат масово участие и дават много жертви, и строител на новото общество. След смъртта на селския поп (някъде в края на 50-те или началото на 60-те години) в Брезово десетилетия наред не постъпва друг духовник и църквата стои заключена и безстопанствена. Стоян не е кръстен като дете. Много по-късно сам открива Светото писание и християнството. Кръщава в църква невръстния си син, а в творчеството му често присъстват библейски сюжети и образи. Самият той приема тайнството на светото кръщение 40-годишен.

В края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век Стоян Сукарев продължава да вярва искрено в комунистическите идеи, но вече търси начини освен на партията и родината да бъде полезен и на себе си. Разбира, че работата като техник на пишещи машини не е за него и решава да се ориентира към също много популярните тогава военно образование и професия. Това са годините на Студената война и ядреното противопоставяне. Пражката пролет съвсем наскоро е потъпкана от ботушите на социалистическите войски на Варшавския договор. Народната република е силно милитаризирана. Армията надвишава 100 хиляди наборни военнослужещи, под командата на няколко десетки хиляди офицери и сержанти. Годните за военна служба млади мъже отдават минимум две години от живота си на родната казарма (твърде обичайно е да има неколкомесечна задръжка), а във флота се служи три години. Обичайно явление са и продължаващите седмици, дори месеци наред обучения на вече уволнили се запасняци. Държавата не жали средства за поддържането на армията. Военните са с предимство при получаване на жилища и при редица други битови въпроси. Социалистическото общество и плановата икономика създават безредие в снабдяването на търговската мрежа, което поощрява спекулата и неформалните контакти по схемата „ти на мене, аз на тебе“. Животът на идващия от малкото населено място в града индивид не е лесен, той трябва да намери „връзки“ с високопоставени представители на органите на властта на местно или още по-добре – на национално ниво, за да „се устрои по-добре“. Офицерската кариера би облекчила това положение в Стояновия случай както заради специалните грижи и високият социален статус на униформените въоръжени служители, така и по силата на неформалните, но действащи с убийствена точност тогавашни житейски закони. От комунистическото Брезово, изпълнено с партизани, ятаци и всякакви други дейци на съпротивата, се нарояват десетки висши офицери, заемащи отговорни постове в структурата на многочислената армия, които със своите позиции и влияние биха могли да съдействат за кариерата на млад свой земляк.

Живелият няколко години на квартира в Пловдив Стоян, освен с комунистически идеи е закърмен с типичния за българина изконен стремеж към жилищна собственост. Макар че изглежда парадоксално на пръв поглед, това произлиза отново от неговите брезовски корени – от техните по-дълбоки и здрави разклонения. На практика в дома на комуниста Дончо Сукарев цари така типичният за българското семейство дребнобуржоазнен комфорт, организиран и поддържан от съпругата му и нейните родители, които не са с така чисти политически убеждения и все още имат навици от старото време. През време на ваканциите и почивните дни Стоян се наслаждава на удобствата на родния дом в междувременно обявеното за град Брезово, но той търси начин да ги пренесе в Пловдив, от чиято магия е запленен, и силно желае да остане в него за постоянно. Още през 50-те години тогавашната власт се опитва да ликвидира вътрешната миграция и да спре обезлюдяването на селата с въвеждането на т. нар. жителство – в окръжните градове, без което нямаш право да придобиеш жилищна собственост. Мярката е неуспешна, но това създава допълнителна пречка за и без това нелекия живот на трудовия мигрант, сврян с жена и деца в мизерна квартира от една-две стаички, търсещ всевъзможни начини да се сдобие с жадуваното жителство, за да може след дълги години чакане да получи от местоработата си апартамент, който ще изплаща цял живот. Всеки гражданин на социалистическа България, от малко населено място, потърсил късмета си в голям град, става жертва на ограниченията на жителството и за да се вреди за собствен дом, е принуден да ги преодолява посредством систематата на връзките.

Времето на ученическите години е хубаво и безметежно. Стоян и приятелят му Иван живеят на ул. Лозенград в самостоятелна стая, далеч от контрол на родители и други възрастни. Квартирата се превръща в притегателен център за приятелски компании, забавляващи се с типичните за младежите от всяко поколение занимания – музика, цигари, алкохол, любов (едно от хубавите неща тогава е, че наркотиците са непознати). По това време алкохолът започва да играе все по-важна роля в живота на Стоян. Домът, в който е отраснал, и изобщо в Брезово, всекидневната употреба на алкохол не се счита за прегрешение – тя е символ на патриархалните порядки в семейството и неизменна част от ежедневните и празнични навици. За старото поколение е напълно нормално да се пие още от сутринта. Обичайна закуска дори за малките деца е попара с вино, а през целия ден по време на работа „за подкрепа“ се отпиват малки глътки от шишето с ракия. Трудовият ритъм е спокоен, не се карат автомобили, работи се продължително, но без бързане, внимателно и с много почивки. Стресът е непознато явление. Следобед задължително се подремва. Привикналите на този работен режим мъже са способни да изпият за цял ден удивително количество ракия, без изобщо да им проличи, защото пият бавно и покрай работата и следобедната дрямка алкохолното влияние в голяма степен се неутрализира. Вечер край масата жените „шътат“, мъжете пият, децата си играят. В малки ракиени чашки се сипва две трети 70 градусова анасонлийка и се допълва вода. Порасналите младежи са окуражавани да правят същото. Умереността е на почит, но така обрисуваното ежедневие затруднява нейното съблюдаване. Инцидентите обаче са рядкост. Щом забележи симптомите на опиянение на съпруга си, стопанката повишава глас и с решителни аргументи го праща да си легне. Работният ден е дълъг и се става още преди изгрев слънце.

Растейки в такава среда, младият Стоян отрано опознава физическото и социалното въздействие на алкохола. Особено хубаво е в Брезово през зимата около Нова година (Коледа тогава не се празнува официално) и през януари. Коленето на прасето е истински ритуал, събират се всички роднини – мъжете се занимават със заколението, пърленето и чистенето на вътрешностите; жените греят ракия и вино, готвят и топят маста. Разделението по полове е строго и сред децата – момичетата помагат в къщи на жените, момчетата на мъжете навън. След приключване на работата мъжете влизат в къщата на отрупана със салати маса, където се отдават на сладки приказки, докато си пият ракията; по-късно им се поднася прясно свинско, сготвено с кисело зеле, а накрая т. нар. „мезета“ – ситно нарязани парчета месо, запържени с червен и поръсени с черен пипер. Виното се пие от голяма паница, в която са сложени няколко резена ябълка и лимон и минава от ръка в ръка. Изморените от работа и натежали от изяденото и изпитото възрастни мъже си тръгват в късния следобед, а тяхното място се заема от приятелите на децата на домакина, които са поканени „на прасе“ по-късно вечерта. Пловдивските съученици на Стоян пазят спомени от много такива гостувания. За съжаление животът в града на квартира предлага не толкова приятни моменти. Джобните пари не достигат, съществуват премного възможности да бъдат изхарчени не за храна, каквото е основното им предназначение, а за по-вълнуващи занимания. Самият Стоян разказва как със съквартиранта му са яли от сушения на терасата хляб за кокошките на хазяина, който е трябвало да разчупват с тесла.

В такава обстановка израства и се формира като личност младият Стоян. Решението да стане офицер, е осуетено от съдбата няколко дни преди да завърши средно образование. Намиращ се в класна стая без учители, Стоян пали цигара на прозореца и спокойно я изпушва. Часовете му в училището са преброени, той е вече голям мъж, при това комсомолски секретар, безсмислено е да ходи да се крие. Живеещ отсреща учител, го забелязва и докладва за тази грозна постъпка. Поведението на Стоян е намалено, издаването на дипломата му се забавя, той няма възможност да се яви на изпитите във военното училище и вместо в него трябва да постъпи в казармата.

По традиция в очакване на своите повиквателни през последните месеци цивилен живот младежите се отдават на волности и запои. Брезовската компания на бъдещия писател обаче се увлича твърде много. Всички са арестувани и наказани с различни срокове принудителен труд в прословутата сред тогавашните хулигани пловдивска тухларна „Тракия“. Някои от наборите на Стоян постъпват направо от тухларната в казармата, но той излиза по-рано и родителите му имат време да организират традиционното за онези години войнишко изпращане. Разкайващият се младеж не желае отрудените му майка и баща да си причиняват този разход, но те са непреклонни. Традициите трябва да се спазят и войникът да бъде подобаващо изпратен. Този случай е много показателен за всеотдайната любов на двамата родители, които обожават своя малък син, гордеят се с него и винаги го покрепят , въпреки че нееднократно през слeдващите години с различни свои действия или по стечение на обстоятелствата той ги засяга на най-болното за тях място – „какво ще кажат хората?!“.

Лидерските, интелектуални и физически качества на Стоян Сукарев са достояние на наборните военни власти, което му носи относително лека, но опасна и отговорна служба. Стоян е в авиацията – първо на летището в Доброславци, после в школата за запасни офицери в Долна Митрополия и накрая на летището във Враждебна. Получава подготовка за разузнавач-диверсант и за двете години записва над 50 скока с парашут. Въпреки че е в елитни войски и има привилегировано положение в сравнение с редовите бойци, опознал отблизо казармения живот и порядки, Стоян разбира, че те са крайно неподходящи за неговите характер и мироглед. По това време новооткритият Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“ стартира специалност българска филология. Още военнослужещ Стоян кандидатства и е приет. Благодарение на записването си в Университета Стоян Сукарев се уволнява без нормалната за онези години „задръжка“ и навлиза в цивилния живот като студент. Тук той попада в един нов за него свят. Няма данни преди това Стоян Сукарев да е имал амбиции за литературна кариера. Интелигентен и любознателен, принадлежащ към четящо поколение, той притежава необходимата основа, която Пловдивският университет надгражда чрез вече доказани или обещаващи преподаватели като Иван Койнаков, Иван Сарандев, Огнян Сапарев, Светлозар Игов, Юлия Николова и др. Първите випуски на специалността българска филология са изключително силни. Много техни представители оставят диря както в литературния живот на града, така и в други области – Тодор Чонов, Красимир Обретенов, Веселин Сариев, Недялко Славов, Стойо Вартоломеев, Минко Танев, Гаврил Панчев, Добромир Тонев, Тоня Трайкова и мн. др.

Стоян започва да пише и публикува, най-напред във вестник „Студентска трибуна“, по късно на други места. Явява се на конкурси, печели награди. Негови разкази излизат в престижни литературни списания и се радват на добър прием сред читателите и критиката. Дипломирал се през 1977 г. Стоян Сукарев започва работа като учител в родното си Брезово. Като отличен студент има право да избере къде да бъде разпределен и да не попадне в някой от по-отдалечените и трудно достъпни региони на страната, каквито са първоначалните стъпки на повечето тогавашни млади специалисти. По това време Стоян Сукарев вече е женен и има дете, живее в Пловдив и пътува ежедневно до своята месторабота. Пътуването и семейният живот нормално забавят развитието на младият автор, но той работи активно – пише разкази и новели; започва да събира документален материал и да изследва историята на родното си място. Младият учител – бездруго популярен сред брезовската общественост, бързо се превръща в любимец на учениците си. Със своята хубост и мъжествено обаяние разтуптява сърцата на девойките и печели симпатиите на младежите. Стоян е роден за преподавател и напредва в кариерата. Мести се в пловдивската елитна гимназия „Лиляна Димитрова“, където също оставя трайна диря сред учениците за краткия си престой. За кратко работи и в Инспектората по образование, но амбициите му са други. Той желае да бъде творец и да води бохемския начин на живот, типичен за представителите на пловдивския културен елит.

В началото на 80-те творческият порив на младият автор среща спънки от битов и личен характер. Буйният му и тежък нрав, благосклонноста към женската хубост и към чашката разклащат устоите на семейството. Съпругата му бяга, изоставяйки него и петгодишният им син, грижите за когото излизат на преден план. Разпадането на семейството означава и загуба на дома, защото съпрузите и детето живеят в апартамента на Стояновата тъща, известна пловдивска лекарка. Властната жена взема страната на зет си при семейния разрив и за години напред къса отношения с дъщеря си, но за Стоян е невъзможно да продължи да живее под този покрив. Очертава се нов пловдивски квартирен период, този път с невръстен съквартирант.

Младият и привлекателен мъж обаче не остава сам задълго. Среща сродна душа – поетеса, също наскоро разведена, която има дъщеря. Двамата създават семейство, събират децата и заживяват в схлупена къщичка с двор край пловдивския парк „Рибница“.

Семейството има сериозни финансови проблеми. Заплатата на Стоян в сферата на образованието е ниска, интелигенцията е съмнителна прослойка и трябва да се държи на ръба, както подобава на диктатурата на пролетариата. Съпругата му е безработна, а трябва да се грижат за двама ученици. За наближаващия 30-години автор става очевидно, че на този етап да се издържа с писане, каквото е неговото желание, е невъзможно. Пазарът е пълен с млади писатели, а България е малка страна с ограничени тиражи и издателски капацитет. С години се чака издаването на самостоятелна книга, литературната периодика също е пренаситена. Най-добрата възможност да съчетае творческия порив и работното място е журналистиката. По това време, вече утвърдено име в пловдивските културни среди, Стоян получава предложение от местният печатен орган, вестник „Отечествен глас“ и постъпва в редакция „Култура“. Приблизително по същото време съпругата му започва работа като радиожурналист. Постовете са със сериозен обществен престиж, но не носят добри доходи и живеещото под наем семейство продължава да изпитва финансови затруднения. Наемът изяжда едната заплата, другата едва стига да се покрият нуждите от първа необходимост. Добре, че родителите и на двамата са все още млади и дейни и подпомагат изхранването и семейния бюджет с пари или с продукция от домашното стопанство. Придобиването на жилище е първостепенната цел, която сплотява семейството, но скоро постъпилите на нова работа негови възрастни членове трябва да чакат реда си с години. Свободната продажба е невъзможен вариант.

Стоян работи. Години наред проучва и пише история на родното си място, която още дълги години чака реда си в издателството. Дълго чака да издадат и първата му самостоятелна белетристична творба. Най-накрая през 1985 година излиза сборникът му с разкази „Мъка по лъв“ – малка книжка, в героите, образите и описанията на която запознатият читател лесно открива родното Брезово, макар и под друго име. Критиката посреща авторския книжен дебют с положителни отзиви, като особено похвални са те за новелата „Черната щъркелица“, определена като една от най-хубавите в този жанр в българската литература.

Излизането на първата книга дава допълнителен прилив на творческа енергия у писателя, но вече не са малко и разочарованията. Той се разкъсва между семейните отговорности и веселите компаниии на пловдивските културтрегери. Само за няколко месеца написва романа „Червеният амарант“, за който има високи очаквания, но и това произведение е погълнато от системата на дългогодишно издателско забавяне. Само „утвърдените“ автори имат привилегията работите им да бъдат отпечатвани веднага.

Междувременно Стоян напуска вестника, получил по-изгодно предложение за работа – ръководен пост в Комитета по култура в пловдивската община. Работата е по-лека и дава по-широки възможности за писане, именно тогава написва Амаранта. Има и повече възможности да посещава любимите си заведения. Културният Пловдив поддържа ритъм трудно съвместим с живота на обикновения отрупан с професионални и семейни задължения човек. Настъпва знаковата 1989 година, която препуска на един дъх. Най-после семейството получава толкова дълго чаканото собствено жилище. То е на самия край на града, в току що изграден квартал, без улична настилка, транспорт, телефони и топлофикация, но е собствено. Край на високите наеми, край на скандалите с хазяи, край на несигурността. Няколко месеца по-късно обаче настъпва стопанската и политическа криза от фактическия фали на Народната република, така че материалното положение не се подобрява особено. Децата са пораснали и разходите по тях също се увеличават. Все пак времето е оптимистично. Убеденият някога комунист отдавна е разочарован от системата и посреща с въодушевление промените. След известно колебание захвърля партийната си книжка и става привърженик на десните сили.

Освобождаването на пазара дава възможност най-после да бъдат издадени Амаранта и Книгата за Брезово. И при двете си личи ясно, че са писани в едно време, а издадени в друго, но въпреки това разминаване, резултатите са добри. Романът е отличен с наградата „Пловдив“. Краеведческото изследване е разграбено от населението на брезовската селищна система, превръща се в настолна книга за всеки, интересуващ се от миналото на региона, и понастоящем е почти невъзможно да се открие в антикварната търговската мрежа. Творческите достижения обаче нямат съответстващото на тях парично покритие. Дадени за печат по стария ред, книгите са платени авансово, хонорарите са немалки за времето си, но отдавна изхарчени, така че финансовият успех убягва и в новите вече социално-икономически условия.

Стоян напуска работата в общината, за да се върне отново във вестника. Старият „Отечествен глас“, орган на Окръжния комитен на комунистическата партия, вече е в историята и типично по български се отива в другата крайност – преименуван е на „Глас“ и става местно издание на Съюза на демократичните сили. Времената са тежки. Разпадът на старата система повлича след себе си множество лични съдби. Работата в медиите е динамична – политически, културни, криминални – събитията следват едно след друго. Стоян отговаря за културните, съпругата му в радиото за криминалните. През седмицата почти не се виждат – и двамата работят много, а той има навика да закъснява. Понякога не се прибира по цяла нощ. Постепенно настъпва отчуждението.

В редакцията Стоян среща млада сътрудничка. Той е прехвърлил 40-те, но това само е засилило обаянието му. Между двамата пламва искра, която се разгаря. Аферата става достояние на съпругата, която си събира багажа, взема дъщеря си и семейството, градено повече от десетилетие, се разпада. За втори път.

Разводът този път е цивилизован и безконфликтен. Двамата бивши съпрузи имат опит. Семейното жилище е продадено, а парите поделени. Собственият дом отново става блян. Увлечен от емоциите на любовта, Стоян обръща гръб на битовизмите, с които цял живот се бори, уверен че най-сетне е срещнал подходящата жена и съдбата ще бъде благосклонна. Заживяват в апартамента на майката на младата жена, където трябва да съжителстват с нейния брат. Опитват се да поставят ново начало и да не се обръщат назад. Вдигат голяма сватба, за разлика от предните два брака.Новата тъща на Стоян, жена неговите години, също потърсила семейно щастие в зряла възраст, живее с втория си мъж другаде.

Стоян междувременно е напуснал вестника, за да се пробва в частния бизнес, нещо което вече много негови познати са опитали и някои се справят успешно. Предложението идва от близък приятел, създал име в книгоиздателския бранш – да оглави дъщерно издателство с перспектива да станат съдружници. Първоначално нещата потръгват, но поредица от глобални и лични обстоятелства за пореден път се намесва и този път с непозната от преди унищожителна сила. Тези събития са в средата на 90-те години. Между 1992 и 1995 година животът се е поуспокоил, наблюдават се известни симптоми на съживяване на икономиката и повдигане стандарта на живот. През следващата 1996 година обаче положението се влошава. Доларът поскъпва все повече и повече, което изправя книгоиздателския и изобщо целия бизнес пред сериозно изпитание, цените растат, доходите не, обедняването е интензивно и битовизмите излизат отново на преден план.

Стояновата тъща и съпругът й, които до този момент са живели на квартира, за да може новобрачната двойка да се наслаждава на семейното си щастие, са принудени от икономическата конюнктура да се върнат в собственото жилище. На площ около 50 квадратни метра се събират две семейства с малки деца – през май 1996 г. се ражда дъщерята на Стоян – Теодора, две години преди това тъщата също се е сдобила с момченце. Съпругата на Стоян, както беше казано, има и още един брат – тийнейджър, а Стоян син на същата възраст.

В тази обстановка не е чудно, че между двете семейства настъпва разрив. Атмосферата е нетърпима, но възможност за поредно излизане на квартира няма. Заплатата е недостатъчна. Остатъкът от продажбата на апартамента, в значителна степен изхарчен и обезстойностен от инфлацията, е влажен в банка, която фалира. Семейството е принудено да потърси помощта на родителите на Стоян и се приютява в Брезово. Тъй като няма възможност да пътува, Стоян напуска работа. Изкарват тежката зима на 1996–1997 г., издържайки се с пенсиите на старците и майчинството. Стоян не бездейства, редактира ръкописи, продължава работа върху съставянето на петтомния сборник с редактирани от него български народни приказки. Този кратък брезовски период, въпреки че изглежда потискащ и безнадежден, зарежда автора с нова енергия. През пролетта драматичната стопанска ситуация в страната се стабилизира и семейството се връща в Пловдив. Наемат малък апартамент в квартал „Тракия“, където Теодора прохожда. Късметът сякаш проработва. Приятелите не са забравили Стоян. През лятото на 1997 г. е част от организационния екип на големия актьор Стефан Данаилов, който осъществява първото издание на вече традиционния за Пловдив театрален фестивал „Сцена на кръстопът. След това Стоян започва работа в пресцентъра на Международния панаир.

Приспособява бързо. Панаирът е сред най-стабилните предприятия в региона, доходите са добри, редовно се дават бонуси. Това е последният спокоен период в живота на Стоян. Той е позната личност сред пловдивските журналисти. В работата е коректен, стриктен и услужлив и си създава име на надежден служител. За съжаление ангажиментите са много и времето за творчество е оскъдно. Започва нов роман „Великана и Савската царица“, останал недовършен и неиздаден. През 2000 година излиза последната му творба - детска книга за Крали Марко, по народния епос за балканския герой.

Спокойният живот, който осигурява Панаирът на моменти се помрачава от съкращения и назначения, които извършват идващите на власт политически партии. Панаирът е държавна собственост и неговата популярност и печалби предлагат апетитни постове за „наши хора“ на различни нива. Обикновено тези мрачни сенки бързо се разсейват и Стоян остава незасегнат. Промените са предимно във висшите ръководни слоеве, а пресцентърът не предлага особено атрактивни позиции. През 2007 г. – десет години след започването на Стоян в Панаира, нещата рязко се променят. Правителството на тогава управляващата тройна коалиция подарява един от символите на Пловдив на олигарха Георги Гергов, който с размах и лекота поема курс към неговото съсипване. Става немислимото - от Панаира за няколко години на практика са изгонени всички стари и опитни служители. Въпрешният и международен интерес към проявите рязко намалява. Печалбите секват, разходите растат.

И при това положение дълго време Стоян остава встрани от чистката. Дори има известна облага – след изгонването на Мария Тодорова, ръководителката на пресцентъра, заема мястото й, но несигурността разклаща нервите и здравето му. След три години, през които в немалък период работи сам в пресцентъра, а съвсем доскоро за есенните панаира са били наемани хора отвън, идва и неговият ред. Обяснявят му, че е преназначен във вестника на олигарха, носещ по ирония на съдбата името „Глас“, по-точно „Новият глас“, на същата заплата, но губи безсрочния си договор и е на изпитателен срок, а наближава 60 години.

Още по неприятно и дори унизително е, че на новата месторабота Стоян – известен журналист и литератор, извършва коректорски дейности, поставен под ръководството на хора, които сам е обучавал на занаята. Тормозен и експлоатиран почти година, работейки на 12 часови смени с един почивен ден, започва да губи почва под краката си. Стоян няма избор и трябва да търпи. На плещите му тегне огромен заем и грижата за малкото му дете. През добрите години в началото на новото хилядолетие започвалият вече няколко пъти от нулата мъж тегли кредит и купува жилище. Отново край на тягостния живот на квартира. „Заем се изплща, наем не“, е казал народът. След 2007 година обаче ударите се посипват един след друг. През 2008 година почива майка му, три по-късно баща му. Съпругата му е безработна и Стоян сам обезпечава вноските. Докато получава панаирната заплата, се справя, но през 2012 г. е съкратен.

В продължение на още година получава солидно обезщетение за безработни, но 12-те месеца изтичат и семейството остава без доходи. За кратко работи в книжарницата на БАН, където колежката му се опитва да го набеди за нейни собствени злоупотреби. Намиращото се в София ръководство й се доверява и го изгонва. По-късно назначеният на мястото му човек я залавя на местопрестъплението и справедливостта възтържествува, но със закъснение. Стоян обаче е в такова положение, че не му е до борба в защита на честта и името си, на които иначе много държи. Застрашени са буквално физическото оцеляване на него и семейството. Банката влиза в режим на предсрочно изискване. Почти година семейството се издържа от разпродажба на имущество и подаяния на благородни приятели, които обаче остават все по-малко. Безизходицата е толкова голяма, че се налага да бъде продадена наградата „Пловдив“. Апартаментът дълго време е обявен за продажба, но изгледите да се намери купувач на необходимата цена не са добри. Тече поредната икономическа криза.

Все пак късметът в трудния момент не му обръща гръб, апартаментът е продаден и това е живителна глътка въздух. Закупено е малко жилище и с остатъка от парите са покрити различни спешни вземания. Негова близка му помага да бъде назначен в бюрото по труда „Родопи“. Кредитът е рефинансиран и макар да продължава да тегне като воденичен камък, семейството вече има редовни доходи. Жена му след дълго лутане на трудовия пазар също намира стабилна работа.

Години наред творчеството остава на заден план, но авторът не се примирява, той има много планове. Вече на възраст очаква пенсионирането си, когато най-после ще може да се прибере в бащината къща, и да се отдаде на живот, който осъзнава, че му е липсвал толкова много. Да черпи енергия и вдъхновение от родния дом. Да пише, да работи в градината и да си пие ракията. Страстта към земята е дълбоко заложена у всеки българин и рано или късно се отключва. Животът в града, осъзнатият и направен собствен избор вече му е дал каквото може... За съжаление, обаче това се оказва валидно и за живота му въобще.

Краят идва бързо и неочаквано. През март 2015, след като влиза в болница заради болки в корема, Стоян е диагностициран с онкологично заболяване. Дългогодишните притеснения и множеството житейски сътресения са сломили здравия му организъм. Ситуацията е необратима. Болестта се развива за няколко седмици. Въпреки ужасните страдания, Стоян не се предава и нито за миг не губи дух и вяра, докато не издъхва тихо в топлата вечер на 1 май 2015 г.

На погребението два дни по-късно е изпратен от най-близките си хора и останалите му верни другари, но се стичат и много други, които го познават и уважават.

Това е накратко животът на Стоян Сукарев. Живот, излизащ от рамките на обикновеното и общоприетото. Роден и съзрял като личност в годините на комунистическия режим, въпреки неговите ограничения, той се развива по-пълноценно и създава по-значимите си авторски произведения именно в това време. Както много хора от същото поколение, той изпита на гърба си трудостите на новите порядки и условия на живот във времето на прехода и пазарната икономика. Обективните обстоятелства се оказаха непреодолими за него и в голяма степен причиниха преждевременния край първо на творческия, а след това на жизнения му път.

Той е личност изтъкана от противоречия. От една страна, има силно его, характерно за хората на изкуството, от друга, обаче неговото възпитание, дълбока човечност и морал не му позволяват да прояви в пълна мяра творческия егоизъм, необходим на всеки автор, за да бъде продуктивен. Литературното му наследство е малко и не отговаря на големия му талант, но за сметка на това той беше грижовен и любящ баща.