И се почна. Всяка сутрин тръгвахме с колата аз, жена ми и детето. Излизах почти като осъден на смърт – всеки момент очаквах да се случи нещо, а и то често се случваше. След като овладях работата със смукача и паленето – междо другото попаднах на страхотен майстор, който ми даде безценни съвети, а и доста постегна Шкодичката, която макар да беше обгрижвана добре по отношение на външния вид и купето от собственика се оказа доста издухана, най вече защото старият собственик явно беше привърженик на дейностите от типа „направи си сам”.
Постепенно придобих увереност. Видях, че колата, макар да дава често разни дефекти, никога не ме оставя насред път и с дребни намеси дори пълен технически неграмотник като мен може да я върне в движение. Естествено, всичко това придобих след редица инфарктни моменти – гаснене по кръстовищата - съпругата ми и двегодишното ни момиченце гледат с отчаяни погледи отвътре, докато аз още по отчаян търся някой да ни бутне; смяна и чистене на свещи – класика за всяка една Шкода 120 Л и близките й модификации; друга класика – загряване - с него се сблъсках сериозно само веднъж, но пък по какъв начин: На отбивката от автомагистрала Тракия за Вакарел сред стотици коли, пъплещи по над 60 градусов баир, след като магистралата беше затворена заради катастрофа, двигателят загря зверски. Перката за охлаждане се включваше ръчно, но аз не бях се сетил да я включа, защото дотогава никога не ми се беше случвало подобно нещо. Чак когато колата започна да губи мощност и лампичката за маслото засвети, разбрах, че нещо не е наред. Стрелката на термометъра беше се залепила на максимума. Влючих вентилатора, но вече нямаше смисъл. Водата заблика, а аз нямаше къде да спра, защото съвсем близо до пътя се издигаше ограда, а зад мен вървеше ТИР, който в този участък не можеше да ме заобиколи и щеше да стане страхотно задръстване. Трябваше да карам, докато свърши оградата. Вече достатъчно запознат с колата бях почти сигурен, че нищо сериозно не може да й се случи. С жена ми обаче положението беше съвсем различно, още повече че пътувахме с двете (вече) деца, по-малкото още бебе. Като стигнах края на оградата и спрях, жена ми изкочи с децата и въпреки моите опити да я успокоя, веднага се качи с тях на една кола, шофирана от младо момиче, което спря, за да ни предложи помощ. За късмет бях закъсал точно до едно кладенче. Налях вода и дадох на контакт – термометърът показа 80 градуса. Супер. Врътнах ключа, шкодичката веднага бръмна и продължих за София.
Този случай обаче създаде дълбоко недоверие към Баба Шкода от страна на жена ми и то все повече и повече нарасваше. Оттогава колата се държеше перфектно. Ходихме още няколко пъти до София. До Велинград. На море в Равда, където синът ни се разболя от пневмония, наложи се да влезе с майка си в болница в Бургас и докато ги изпишат, аз навъртях към 1000 километра между Бургас и Равда.
Ходихме къде ли не. Чуствах се сраснал с тази кола, усещах я като част от себе си и за нищо на света не исках да се разделям с нея, макар че, съвсем естествено, знаех добре слабите й места и тръгвайки на дълъг път, се кръстех и отправях молитви към всички небесни и подземни божества и сили.
Надалеч обаче пътувахме рядко. Основно колата се използваше из града или за извънградски обиколки с периметър докъм 50 км, а за тези дейности колата беше истински звяр. Особено кеф ми беше да я карам през зимата. Поради това че двигателят е отзад, а тя е със задно предаване, беше доста устойчива в снегове и поледици дори и с летните гуми, с които я карах, защото трябваше да съм луд да дам за гуми повече пари, отколкото струва самата кола. Колоритността на шкодата, в буквалния и преносния смисъл, ме кефеше страхотно. Нямаше друга такава оранжево-черна хубавица, а пък след като една заблеяна лелка й размаза задницата, сложих бяла задна маска и металическа на цвят броня и съвсем се изпъстрихме. Изобщо бяхме като червенокож и неговия верен петнист мустанг. Познатите ми постоянно казваха – „видях те еди къде си и еди кога си.”
Но времето течеше неумолимо и макар в добра за възраста си форма, баба Шкода застаряваше както във физическо, така и, особено много, в морално отношение. Жена ми яростно настояваше да сложим детски столчета на задната седалка, пък на всичкото отгоре приеха и такъв закон. Но как можеш да сложиш детско столче в кола, която няма задни колани? Това ме веселеше много, защото като истински българин, се чувствах безумно щастлив, ако мога да излъжа с нещо надребно органите на властта.
Срещу жени обаче трудно се излиза на глава и в края на краищата капитулирах. Все пак аз съм разумен човек и ми беше ясно, че основната причина за моята близост с Баба Шкода е сиромашията, а нещата се попоромениха. Веднъж майсторът, с който вече доста се бях сближил, ми предложи друг автомобил, пак Шкода, но по-нова с 12 години от Бабата, модел Фаворит. Цената беше добра, а знаех, че този човек няма да ме излъже и колата ще е добра. Така се сдобихме с второ изделие на чешкото автомобилостроене, вече от посткомунистическия период, което, разбира се, получи името леля Шкода. Баба Шкода остана при нас още доста време. Не ми се разделяше с нея и карах ту едната, ту другата, но беше ясно, че две коли не мога да поддържам, а и е напълно излишно, защото жена ми няма шофьорска книжка.
И така, след много мъки, вътрешни борби и почти физическо страдание от очакваната раздяла, накрая тежкият момент настъпи. Продадох Баба Шкода на един циганин при това на печалба - 330 лева, а, я бях купил за 300. Бях сигурен даже, че ще успея да се спазаря и за 350, но точно в решителния момент отнякъде се появиха съпругата и сънът ми, който, вече не помня защо, нададе страшен рев, и се наложи да приключа по-набързо със сделката.
Сега, както често казвам на децата, Баба им Шкода е на тенджери и тигани и в този си вид съм сигурен, че продължава всеотдайно да служи на хората, а аз никога, докато съм жив, или поне, докато съм с ума и разсъдъка си, няма да забравя толкова милия за мен оранжево-черен силует на колата, която ме направи шофьор.
