Колкото повече минава времето и трупам така наречения жизнен опит, толкова повече едни неща ме разочароват, други удивяват. За какво мечтахме, за какво се бориха нашите предшественици, какви са ценностите на поколението ни? Въпроси от вероятно безполезен, но не безболезнен характер. Към тях могат да се добавят и още стотици, ала какво от това?
Мечтаехме или мечтахме? Мечтаем ли още? В какво е заключена силата ни, ако я има? Пак въпроси...
Изглежда днешните хора все питаме, а отговорите не се дават лесно и еднозначно. А защо само днешните? Нали целият свят е построен от неспокойния човешки дух, от желанието за съвършенство. Едновременно с това в масовото съзнание на всяко поколение битува гледището, че живее в най съвършенната епоха. По всичко изглежда, че има хора, и хора: маса – поддаваща се на колективно въздействие и мислещи, интелигентни индивиди. Но от кои съм аз? А тези от близкото ми обкръжение? Мисли ли някой себе си за глупав, лош, нездравомислещ, или неправилно сексуално ориентиран. Ценностите, които водещите човеколюбиво мислещи умове са искали да осъзнаем, не са толкова много и основната е, че всяко живо същество е уникално, че има право на живот, и то добър живот.
Затрупан от огромното количество информация, човек вече не може да отсее правилното. Това което го интересува започва да изглежда толкова маловажно на фона на всичко останало. И защо трябва да се стремим към нещо? Там, накъдето отиваме, е демократично устроеното консуматорско общество от материално задоволени човеци. Там е “Раят”. Там няма защо да мислим, защото други ще го правят вместо нас. Няма защо да се грижим за себе си, защото има кой – ние вече, бездруго, не сме сигурни от какво имаме нужда.
Избягвайки от тоталитаризма, се натъкваме на друг един, не така чудовищен, но още по-добре организиран. Да се чудиш какви неща предлага животът! Сега можеш да говориш, публикуваш, регистрираш и организираш каквото си искаш, за разлика от преди, когато дори на малките деца, като нас, беше ясно, че за всяка некоординирана с главната линия постъпка можеш да пострадаш.
Сега никой не те чува, оставаш без внимание, а държавната машина е още по страшна. Ние, тук сме разграден двор, макар че бързо се учим. Преди ни цитираха лозунги от конгреси и пленуми, мисли на партийни и идеологически ръководители. Сега на дневен ред са думи на американски президенти и други видни политици, на безспорни авторитети като Кисинджър и Бжежински.
Когато се вярва сляпо и безрезервно в личности, за Homo Sapiens (разумният, ама наистина разумен човек) трябва да светне бързо една сигнална лампичка. Време е да вкараме малко антиамериканизъм. Погълнати от културата на хамбургерите, гадостта Кока-кола и всички други благославяни придобивки на Запада, ние вече наполовина сме се продали. Не на Европа, на САЩ сме се продали. Как сме пак най-верния съюзник? Това ли са ни националните интереси?
Глас в пустиня – тези думи на Ботев са много по-актуални за използване, когато българската държавност е възобновена от 125 години, а нейния субект държавата не се грижи за гражданите си нито вътре, нито вън.
Къде е по добре да се живее, в България или навън? Отговорът вече го дадоха и продължават да го дават хилядите млади хора, които лавинообразно напускат страната. Там повечето няма да намерят необятно поле за изява, но поне ще си осигурят по-добър живот.
От нормалният живот започва всичко. Мисля че вече е видно – огромната част от хората, задоволени материално, не мислят радикално. Социализмът предложи (според тогавашната терминология) екзистенцминимума. Това за нашите баби, дядовци и майки и бащи беше достатъчно. Те бяха живели с кални пътища, бълхите и въшките, първобитния труд, газените лампи и кобилиците по селата; ниската хигиена, туберколозата и недоимъка в градовете. Те можеха да се залъжат с москвич и карта за море, с асфалтирания покрай дупките път; с новата двуетажна къща на село, в която се обитава, обикновено една, а в най-добрия случай две стаи; апартамент и дългоочаквано жителство в столичния, или окръжния град. Те да, ние не!
Ние бяхме от разглезеното соцпоколение, отгледано при завишени медицински грижи, отраснали като едно или две (далеч по рядко повече) деца в семейство, сред ултразадоволеност според стандартите на времето. Но векът на информацията беше ни обгърнал Въпреки цензурата и ограниченията, не можеше да не се чуе и знае за това как се живее отвъд Желязната завеса. А там ценностите на либералната демокрация, сплавтта от индивидуализъм в мисленето и колективен дух в действието, градяха чудеса. Хората се бяха заели здраво да преодолеят материалните и морални последици от войната. Не беше лесно, но имаха икономика изградена на реални пазарни основи, американска помощ, и най-важното – враг, чието съществуване ги караше да бъдат мобилизирани и ефективни.
Врагът – това бяхме ние, страните от социалистическия лагер. Врагът те кара да бъдеш нащрек, присъствието му или мисълта за него удвоява силите и сетивата ти. Врагът е предизвикателство, на което трябва да отговориш. Когато победиш врага си и го унищожиш може да се случи така, че и твоята борбеност да закърнее, и ако това стане в някоя държава или общество, нищо чудно последствията бъдат пагубни. Големият английски историк Арнълд Тойнби дава пример със сблъсъка на Австрийската и Османската империя. Пораженията на едната увличат и другата към упадък, докато накрая и двете попадат в един лагер през Първата световна война, след която престават да съществуват.
Ние загубихме, нямахме моралните и материални устои, за да се борим. Въпреки пропагандата, въпреки външно всеобхватния контрол. Бяхме победени от безсилието да постигнем, това към което се стремяхме, което обещават всички политически идеологии – по-добър живот, свобода и народовластие. Погрешна беше идеята, погрешен беше пътят, експериментът беше несполучлив. Безсмислена трагедия – съдържателна статистика и история.
Западът сега нямаше враг, но липсата му показа всички невидими преди слабости. Всички бивши противници сега се стремяха да се приобщят към него, заради жизнения стандарт. Но, за да се включиш в блок, който има свой идеен, културен, политически и цивилизационен облик, ти трябва да го възприемеш, и то по-ортодоксално дори от самите му градители.
Милата България се лута и блъска, раздирана от своите си дребнавости, достатъчни да бъдат препъникамък за такава малка и слаба страна. И ето. Чудо! Появиха се “ясни сигнали”, че ставаме желани, за тези, които не ни искаха преди. Но пак български късмет. По същото това време новият враг придоби образ и плът, получавайки гръмкото име – Международен тероризъм.
Сега сме въвлечени в борбата с него, но какво постигнахме? Живеем ли по-добре? Не, просто свикнахме, или поне някои от нас, които все още сме тук. Сега сме в центъра на най-манипулираното и лесно контролируемо общество. Технологичният взрив те прави откриваем навсякъде, проследими са мислите, контактите ти. Чух, че след 11 септември в САЩ вече следят в библиотеките каква литература се чете, и ако взимаш книги за тероризъм имат право да те разследват и да претърсват дома ти. Ако това е така, да си зададем въпроса каква агентурна мрежа е необходима за подобен вид операции. Но да си зададем и други въпроси – защо се стигна до терористичната вълна, не е ли това психоза, с цел да бъдат манипулирани и управлявани по-здраво хората, във време, когато идеологиите значат все по-малко, и те не се интересуват от тях.
Може би самозаблудата, че за пореден път живеем в най-прогресивното време ни кара приемаме толкова болезнено факта, че тероризмът взема невинни жертви. Сякаш забравяме световните войни, стотиците конфликти във времето след тях, войната в Югославия в сърцето на Европа. Да, човек бързо забравя и докато има тази способност насилието ще трае вечно. Вечно, защото в големият си брой хората са лоши, а е трудно да се установи кои са добрите.
Единственото безспорно нещо е, че световните проблеми се задълбочават и все повече ни увличат. Трябва да разсъждаваме, да наблюдаваме, да се съмняваме, за да докажем, че сме мислещи хора. Когато мислещите хора са повече – необмислените неща ще бъдат по-малко.
Абе, я си живейте живота, яжте и пийте! Майната им на такива главоблъсканици! Ние ли ще оправяме световните бакии?!
И това е “мислене”. Кой от двата модела да изберем?
***
