Подминах и годините Христови.

Сега съм зрял, а младостта погива.

Но нищо – елексири и отрови

животът искам още да ми влива!

Животът – наркотик незабраним

държи ни в плен, омайва и опива;

по начин с друго просто несравним

той бавно и без милост ни убива.

Съвсем дете ме стигнаха злини.

Препънаха ме разочарования.

Немалка част от моите младини

премина в мъки, болки и терзания.

Но помня също много добрини

на хора светли, благородни, мили.

В нерадостни и безнадеждни дни

те вдъхваха ми вяра, нови сили.

Това е всичко квинтесенциално

за вече тридесет и четири лета.

Добре живях (дори и идеално),

защото рано срещнах любовта.

Доволен съм – най-щедро надарен

с прекрасните ни весели деца.

Усещам пълнота във всеки ден,

когато виждам техните лица.

Оттук нататък всичко ми е ясно.

Зарязах грандиозните си планове.

Притиснат от матрицата натясно,

мечтите следвам, но не гоня блянове.

Понеже знам какво е отчаяние,

от нищо никога не се отчайвам.

Познавайки човешкото страдание,

престанах вече и да се окайвам.

Обратен път за мен не съществува –

дотук достигнах, той е е извървян.

Завой встрани не ме интересува.

Напред ще продължа без смут и свян.

Натрупал опит в старите сражения,

очаквам нови – не изпитвам страх.

Как исках да избегна поражения!

Уви, не може! Губейки, разбрах...