Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.04.2011 13:52 - От личния архив: Защо станах блогър?
Автор: vidboy Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2856 Коментари: 2 Гласове:
2

Последна промяна: 29.04.2011 14:27


 Настоящият текст дава най-пълен отговор защо си направих блог; когато го писах още не бях стигнал до тази идея, но тя се оформи почти веднага след неговото завършване. Смятах да си публикувам писанието още сред първите постинги, но нещо се бъгна с компютъра, наложи се ремонт, преинсталация и то се загуби. Наскоро обаче като рових в харддиск D, попаднах на този материал заедно с някои други и реших да ги публикувам като поредица, озаглавена „От личния архив”. Опитът ми на блогър ме е убедил, че на всичко в Интернет му се намират читатели, а всеки който е писал нещо, го прави с мисълта, че то все някога ще бъде прочетено. Това не съм го измислил аз, а Михаил Бахтин.

 

ЩЕ ПИША!

 

Не знам как да започна и да го кажа, но жребият е хвърлен! Започвам да пиша. Сигурно няма да стана писател, но и това не е основният ми стремеж; просто искам да пиша, а какво ще стане – ще видим. Това, което знам за литературното творчество, е достатъчно, за да направя избора си. Имам достатъчно жизнен и интелектуален опит, да не забравям и професионалния, който е в близка до литературата област. Не бих могъл да пиша за неща, които изискват прекалено много фантазия; да създавам паралелни светове като Толкин или Пратчет, да описвам убедително места, където кракът ми не е стъпвал, подобно на Карл Май, Емилио Салгари или Роберт Щилмарк...

 

 

Наскоро четох едно интервю с Вера Мутафчиева (вечна й памет!), която благодареше на Господ, задето е населил душата й с толкова много хора и така й е дал възможност да се изяви като писател, не само като учен-историк. Опазил ме Бог да се сравнявам с В. Мутафчиева, но пък вече си го помислих (аз съм специалист по същия исторически период като нея, имам и наследствено интелектуално натрупване с подобен на нейния творчески заряд – баща ми е писател – естествено един от любимите ми! За съжаление от доста години не е имал време да напише и да издаде нищо заради непрекъсната лавина от гадни битовизми). Беглите външни прилики не могат да бъдат от определящо значение – В. Мутафчиева е колос, пък аз джудже и на литературния и на историко-изследователския фронт. Но нима не трябва да имаме амбиции? И аз бих могъл да си намеря местенце на книжовния, ще ми се да кажа небосклон или пиедестал, но скромността изисква да се задоволя с някое не така извисено и по-населено място – плац например звучи добре. Засега.

 

 Идеята ми обаче беше за друго, поне първоначалната. Моето мислене и въображение е прекалено бедно, за да давам живот на персонажи, далечни от това, което съм виждал и познавам. Битието ми не позволява прекалената употреба на стимуланти на творческото въображение, каквито писателското братство по принцип си обича. Кафе не харесвам (особено противна ми е миризмата му) и ми се събират по 3-4 кафета годишно. Наркотици не бих вземал за нищо на света – прекалено здравомислещ съм. Като студент си позволявах понякога по някой джойнт, но никога като активен потребител – в смисъл да търся и да купувам; запалвал съм, ако някой почерпи, да не го обидя, така да се каже. Понеже дълго време не усещах особено въздействие от тревата, бях твърдо убеден, че това не е и наркотик, или по-точно е горе-долу като алкохола и цигарите; слаба работа, с други думи, а лошите не искат да го легализират. Срамота! Обаче в четвърти курс изпушихме четирима души общо пет цигари треволяк с неизяснен произход (дотогава всички, които бях припалвал бяха собствено производство на разни другари, или по-точно дрогари). Джойнта донесе отнякъде един съквартирант в общежитията на мой колега и приятел и – олеле майко! – един от компанията получи сърцебиене. Наложи се да викаме Бърза помощ. Аз уж се държах, но всичко ми се струваше като разположено в нисък, сумрачен тунел, който на това отгоре, не знам как точно, се въртеше в разни посоки. През цялата нощ не успях въобще да заспя, въпреки, че си легнах към 20 и 30 часа (нещо кощунствено за студент в общежитие), и получавах най-различни странни видения. На другия ден имах час, защото вече карахме практика в училищата, но въздействието на Чичо Митко продължаваше с пълна сила. В училището ги надробих едни… не е за разправяне – от мен вдигнаха ръце и методистката, и базовата учителка, пък те бяха жени със стаж и опит и май се бяха нагледали на пияни, надрусани и изтрезняващи студенти. И така, тревицата продължи да влияе на организма и психиката ми общо три дни, което окончателно ме убеди, че с продуктите на Майката Природа шега не бива и наркотиците са си наркотици – подразделянето им на леки и тежки е до голяма степен условно.

 И сега идва ред на Добрия дух на алкохола! Него обаче като го пусна от бутилката вместо вдъхновение получавам главоболие. Естествено на другия ден – по време на самата употреба ми е страхотно, но пиенето (твърдо съм установил) ми действа крайно разрушително и ако бях продължил с него по начина, по който го правех като студент, сега надали щях да съм нещо повече от клошар, нямаше да пиша тези редове, да съм баща на две прекрасни деца и да имам една също така прекрасна съпруга. Като цяло пиенето ми е дало и ми дава много положителни емоции, но съм установил, че всяко изпускане на мярката води до усложнения, които специално за мен сякаш мъдрото човечество е обобщило в пословицата “Човек, каквото си направи сам, никой друг не може да му го направи!”.

 

Така че никакви стимуланти – Fair Play и творчество, чисто от допинг! Поне относително чисто, де! Една две ракии или бири кой ги брои. 

И пак на първоначалната идея: След направения размисъл, реших, че единственият начин да напиша нещо смислено и интересно, е да черпя вдъхновение от истинския живот и особено от моя собствен – нали най-добре го познавам. Така или иначе на човек понякога му се случват такива странни и любопитни неща, че дори най-надареният с богато въображение автор не може да ги измисли. А за 33 години и нещо на този свят мисля че съм посъбрал за какво да пиша. Дали съм прав, това ще видим в последствие. Ще бъда нещо като писател-документалист (ако изобщо мога да се нарека писател). Такива между другото не липсват и сега ми идва на ум още едно изначално кощунствено сравнение, което ще направя, макар че рискувам да стана смешен и също както по-горе с Вера Мутафчиева да бъда обвинен в несъстоятелност – все пак, редно е да се сравняват съпоставими хора, предмети и величини...

 Един от моите любими български автори от ХХ век, Николай Хайтов, е типичен пример за писател, чието въображение трябва да се катализира от случай на очевидец, прочетен документ, някое забелязано халище, шумка от габър, че даже и да поизплагиатства. Просто бедно му е въображението на човека, но както се вижда това не е фатален недостатък и той става един от водещите съвременни български писатели. Неговият талант се крие в това, че веднъж открил историята, той я преразказва, допълва, доразвива обогатява и в крайна сметка тя си става негова – авторска. Известни са споровете за действителното авторство на различни произведения на Николай Хайтов (по-подробно:http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%B9_%D0%A5%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%BE%D0%B2

и посочените там бележки № 1-4). Справката с всички тези случаи, а и с други от подобен род – търсенето на сензации около гроба на Левски или пък критикуването на видни български учени филолози и лингвисти в книгата му „Вълшебното огледало”, дава наистина възможност с голяма вероятност да се предположи, че писателят на моменти е проявявал генетично заложени дадености на селски хитрец, посредством които добре се ориентира към добрата история и съответно – хонорар, продажба и тираж. Така или иначе безгрешни хора няма и Хайтов не е бил, но под неговото перо са излезли истински бисери от огърлицата на българската литература – „Диви разкази”, например. И без да си особено вещ в тълкуването и изследването на текстове, се вижда, че в това произведение Хайтов широко е използвал автентични записани спомени на различни родопски жители. Очевидно обаче точно такива неща провокират таланта му, а, като казах, този автор има и пазарен усет.
 

Помните ли серийния филм за Капитан Петко войвода. Улиците опустяваха, когато се излъчваше поредният епизод, аз – малко дете тогава – преживявах всеки миг от екрана, всяка радост, страдание и болка на българския войвода. Тогава все още не умеех да чета, не бях тръгнал на училище. Когато, години по-късно, открих магията на четенето, бързо направих за себе си напълно редното откритие, че винаги книгата е по-хубава от филма. Верен на този принцип, просто политнах назад, когато веднъж в къщи, ровейки по шкафовете, за да открия поредната книга за четене, попаднах на “Капитан Петко войвода” от Н. Хайтов. Макар че бях неприятно изненадан от миниатюрния размер на творбата, аз се хвърлих веднага да я прочета и… останах дълбоко разочарован – по скучно нещо надали бях чел дотогава. След още доста години попаднах на друго животоописание за Петко войвода – очерк, дело на бележитият етнограф, историк и изследовател на Родопите Стою Шишков и трябва да кажа, че написаното от него беше далеч по увлекателно. Същото, ако не и по-голямо разочарование, изпитах, когато прочетох разказа “Козият рог”, а вече преди това бях гледал едноимения филм. Отново прекрасна кинотворба, и нескопосан разказ. Така и не мога да си обясня тази загадка – от една страна, великолепни филми, от друга, истории, написани без капка страст, със сух и беден език. Не съм чел сценариите за въпросните филми от същия автор, но подозирам, че те също ще контрастират с първоосновите си и по този начин можем да заключим, че Хайтов вероятно е проявил съзнателна сдържаност, за да доразвие въпросните сюжети на друго място и с други средства. Да не забравяме, разбира се и работата на режисьорите. Не мисля че тези бележки уличават писателя в липса на умения и дарба; те просто показват многостранноста на такива проблеми и същинската дълбочина на водите на литературата, в които смятам по понамокря пръстите на краката си, а кой знае – може и да се бухна с цялото си сто и няколко килограмово тяло.

 Голяма част от всичко това, което написах снощи го сънувах. По принцип не помня сънища но сега е различно и приемам това за знак.

Като се замисля много са писателите, ако не и почти всички, които пресъздават в книгите си по-големи или по малки части от личния си живот или това, което се е случило на техни близки. Дончо Цончев, (лека му пръст и на него) човекът ловец. Ходи си на лов, а там постоянно се случват интересни неща. Даже да не ти се случат на теб, всички знаем за ловджийските лакърдии. Само стой, слушай, записвай и ако имаш талант да ги претвориш на белия лист – ето ти колкото искаш за писане. Да не говорим за продължителния допир с природата, който, стига да не си сляп за тези неща, дава и вдъхновение, и образност, навежда към размисли и възхищение – толкова необходими за твореца. 

 

Повечето наши литературни класици са възпели селския бит, толкова близък на всеки българин ако не на сърцето, то поне на кръгозора, кесията и трапезата. Моят баща и той за неговото си село пише. То за какво и да пишат като това им е минало пред учите, наблюдавали са го, усещали са го, вкусвали са го... Изобщо голяма любов има по нас към rural тематиката, но не мога да разбера защо нашите села и селяндури не са толкова привлекателни като латиноамериканските, например, та не са ни донесли ни един нобелов лауреат в литературата или поне някой световно известен автор. 

А защо искам аз да се занимавам с писане? От една страна, нима са малко обхванатите от графомания в наши дни. Не мога да не направя тази уговорка, защото, колкото и да съм убеден в собствените си възможности, все пак други трябва да се произнесат за това дали писаното става или не, а моето собствено наблюдение е, че повечето неща, които се публикуват (за съжаление всеки може да публикува каквото си иска) са мнооооооого зле. Оставам с надеждата, че наблюденията ми са предимно в сферата на историческите четива (не изследвания, държа да подчертая!). От друга страна, вече казах, че не държа да успея като писател – не че имам против това да стане обаче. 

Винаги съм считал, че имам що годе реалистична преценка за възможностите и способностите си и през годините съм забелязал, че това качество често ми е давало предимства пред други хора. Единствено не мога да спра да се мисля за красив и умен, но надали някой сериозно смята себе си за грозен и глупав. Отрано забелязах, че интелектуалните занимания ми носят радост и удоволствие. С писането отдавна съм в общение, но с променлив успех, най-вече заради един твърде трудно преодолим мързел, особено докато бях по-млад. Като дете съчинявах стихове и до ден днешен понякога продължавам да го правя, но някак си нямам душа и порив на поет. Аз съм си един здраво стъпил на земята прозаик. Прекалено много обективни пречки обаче дълги години ми пречеха да осъзная желанието да се занимавам с литературна дейност. Като дете се научих да чета много рано, но май още не мога да пиша съвсем добре. Бях в едно училище по системата на акад. Благовест Сендов, където започнахме да се учим да пишем с печатни букви в първи клас и чак в трети минахме на ръкописни. Вероятно в тази система е имало и положителни рационални неща, но дали нейното практическо прилагане, дали моят собствен характер – нещо не сработи – и аз се превърнах в един полунеграмотен и крайно мързелив младеж, който и до ден днешен пише с някаква странна смесица от ръкописни и печатни букви и колкото да се старае не може да пише красиво – даже обратното, когато се опитам да напиша нещо старателно, буквите винаги излизат разкривени и с различна големина – нервен тип. Трябва да кажа, че приоритет на въпросната образователна система, съвсем естествено, беше математиката, математическото и логическо мислене, информатиката и технологиите, свързани с нея. Аз обаче научих единствено как се включва и изключва компютър “Правец 8” и “Правец 16” и да играя на някакви игри с ужасяваща графика, от които вече единствено си спомням най-яката – “Каратека”. По отношение на математиката моите върхове бяха таблицата за умножение, Питагоровата теорема и Трите правила за еднаквост на триъгълници. Как съм завършил средно образование до ден днешен не мога да си обясня. Господ да благослови учителите, които пишат тройки по милост! Затова и аз по-късно, като станах учител (съдбата си прави странни иронии, нали), а по-късно и университетски преподавател (майчице мила!!) също никога не съм си ги пестил, убеден, че на човек ако му е писано да постигне успехи в образованието, творческата и интелектуалната дейност, нищо не може да го промени. 

В крайна сметка аз завърших не само средно, но и висше образование, защитих докторска степен и сега пред мен се разтварят необятни хоризонти за изследователска дейност, така че пропуските от училищните години не се оказаха фатални, но на моменти определено ми липсват познания, умения и навици от ученическата скамейка. Колкото до писането, дълги години аз го избягвах, просто не ми се удаваше, чисто графически, така да се каже. Четях си книжки и трупах само пасивен речников актив и набор от знания. Когато обаче дойде време да се подготвям за университет, жената, при която ходех на уроци – доц. д-р в Института за исторически изследвания на БАН (ще съм и вечно задължен) и която беше открила у мен заложби за бъдещ учен историк, ми каза, че с притежаваните тогава от мен начин на писане и книжовна култура, няма да бъда приет, та ако ще иначе да съм гений. Започнах да се уча да пиша на преклонната 16-17 годишна възраст, по едно и също време с откриването на дискотеките, момичетата, алкохола и редица други твърде приятни, трудно съвместими с образователната дейност занимания. Все пак криво-ляво успях да издържа изпита и бях приет история във Великотърновския университет, което си беше малко чудо, защото бях донаборник – не бях ходил войник – а такива субекти по онова време се приемаха с много висок бал. Отгоре на това едната ми балообразуваща оценка – тази по литература от дипломата ми беше петица, което като правило означаваше цяла единица по-ниско от баловете на моите конкуренти – в голямото си число зубрачи и мамини синчета, отрано закърмени и надъхани със собствени и родителски амбиции. 

Като разбрах, че вече съм студент, се почувствах почти като божество и самомнението ми за кратко стигна до облаците. Щом започнаха занятията обаче, доста бързо бях приземен. Още помня първия час по латински, когато се оказа, че не знам какво е страдателен залог (за мое щастие и други не знаеха). На лекциите ръката ме болеше от липса на опит да пиша бързо и продължително, а после нищо не можех да си разчета.

Въпреки срещаните описани трудности, успях да избутам първи курс и сигурно щях да си продължа по течението, ако не бяха две много важни явления. Първото беше от локален характер и със субективно отражение, но потресаващо като измерения за мен – това беше любовта. Всяко влюбване заслужава да се възпее в литературен паметник, доколкото се простират силите и възможностите на пишещия, и аз няма да направя изключение, но това трябва стане на друго подобаващо място. Тук само ще кажа, че момичето, което срещнах, освен хубаво, се оказа начетено, интелигентно и на всичкото отгоре грамотно. Събитията, за които говоря, се разиграха в самия край на ХХ век. През повечето време на началната любовна фаза влюбените ни сърца отстояха на разстояние от 200-тина километра; комуникациите в милата ни Родина, въпреки напредналата хронология, бяха на такова ниво, че си пишехме писма. Покрай нашата епистолография за пръв път наистина осъзнах какъв малограмотник съм всъщност, при това сравнен с момиче, което още е ученичка. Започнах да залягам над писането – правопис, етимология, членуване, пунктуация. Едновременно с това засилих и вниманието над уроците; осъзнах и че с амбициите ми за научна кариера е свършено, ако не владея чужди езици и започнах усилено да уча първо английски, после италиански, френски и досега все езици уча. Освен огромен кръгозор и познавателно богатство, това ми даде значителни познания по общо и частно езикознание, защото, както разбрах, човек не може да овладее чужд език добре, без да знае своя собствен.

 

Второто явление, което изигра водеща роля за моята писмовна култура, за разлика от първото, беше глобално както като обхват, така и като последици, и най-хубавото от всичко е че в дъното на цялата работа има българин. Естествено, става въпрос за компютъра. Някъде в края на ХХ столетие и началото на настоящото компютрите и у нас започнаха да се превръщат от екзотика в необходимост, цените им започнаха да падат и като резултат накрая и аз получих достъп до такова чудо на техниката.

 

 Строго погледнато, през първите години на новото хилядолетие имах вече необходимите предпоставки, за да се захвана с писане. Тогава обаче и през ум не ми минаваше такова нещо. Аз съм историк, човек отдаден на науката. Затова започнах да чета, да събирам материали, продължих да уча. С други думи– да правя всичко необходимо за изграждане на научна кариера. Покрай ликвидирането на малограмотността, шлифоването на почерка и бързописа, изучаването на езици, и четенето на всякакви източници и изследвания отшумя и мързелът. Появиха се навици и дисциплина за работа. Оказа се, че и да си събрал материал, писането дори на мъничка статийка никак не е лесно, трябва опит, оформено мислене, ясна представа какво правиш и искаш да кажеш. Още помня първата си работа – доклад за научна конференция от три страници и половина, който писах две седмици и изпитвах едва ли не физическа болка от умственото безсилие, което ме обхващаше за дълги часове.

 Истинска писмовна школа за мен беше писането на дисертация. През първата година написах около 20 страници, предимно глупости и наивни твърдения. На четвъртата година обаче мисълта ми се лееше като порой. Събрал, изчел и обработил всички материали, работещ над една огромна тема, аз изведнъж изпитах противоположната трудност – да спра! С много съкращения, редакции и обработки сложих последната точка на страница 404. Тогава вече чувствах, че с мен се е случило нещо, което преобръща живота ми и оттук нататък писането не ме плаши, но осъзнах истински това едва напоследък – почти две години по-късно, когато прочетох книгата на Захари Карабашлиев “18% Сиво”. Тази книга ме накара да видя неща, които дотогава не забелязвах. Накара ме да изпитам неистов копнеж също да пиша, да споделям с други хора това, което съм видял, преживял, измислил. Това, което ме е вълнувало – радвало или натъжавало. Видях едно друго мое “аз”, което преди това сякаш ме е плашело и подсъзнателно съм отбягвал, макар че съм бил привличан от него. Като дете, увлечен в поредната книга, често ми се случваше да преразказвам наум или на глас, ако съм сам, отделни пасажи от нея, убеден, че с моите думи те звучат по- увлекателно и гладко. На 11-12 годишна възраст, вдъхновен от комиксите за Добромир в списание “Дъга”, изписах през пролетната ваканция на село цяла тетрадка за български болярин Силян, който десетина години след завладяването на страната от османците се връща в България, за да вдигне освободително въстание. В тази възраст съм писал и други неща, но вече помня само фрагменти, а къде са останали тетрадките – кой знае? По-ясно помня, че бях натракал на машината на баща ми два разказа – нещо за Южна Америка, с които уж щях да се явявам на литературен конкурс, но какво стана и с тях… Преди доста време вече възобнових, макар и не редовно писането на стихове. Някои от тях съм публикувал в Интернет, а които съм чел на хора, обикновено са ги харесвали. Значи най-малкото публиката ми е била добре възпитана.

 Така че всъщност сега продължавам една твърде отдавнашна вече традиция. Ако ми потръгне в прозата и си направя труда да си събера всички стихове, пръснати по тетрадки, тефтери и компютри, може да се окажа доста продуктивен автор. А дали ще съм интересен? – това не мога да кажа. Надявам се. 

Важното е, че решението е взето. Рамката е очертана и в главата ми се надпреварват идеи да пиша за това или онова – едно или друго. Ще пиша в първо лице единствено число. Аз съм историк, обичам ретроспективния поглед, възстановяването на миналото. Обичам нещата да звучат достоверно, а от първо лице единствено число те звучат именно така. В този формат са написани едни от най любимите ми книги през годините – като започнем от “Винету” и стигнем до “Германия мръсна приказка” и “18% Сиво. Пожелавам си успех, а ако нямам такъв сред обществото, след време ще си се чета с удоволствие. Забелязал съм, че винаги става така с неща, които съм написал.

Първият читател е осигурен. 

      



Гласувай:
2



1. xxxx - хаха, брой ме и мене...
29.04.2011 16:29
и аз те праскам с успех. Четох те нахилен..
и ако не друго, то поне след време ще се вкараш в гъдела като се четеш кви си ги дрънкал без да си мрънкал :)
важното е ти да се кефиш, аре човече, че времето май ми изтече хъхъ
цитирай
2. vidboy - ххх
29.04.2011 16:58
Мерси за ободряващите и одобряващи слова. Аз теб отдавна те броя!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: vidboy
Категория: Лични дневници
Прочетен: 247059
Постинги: 96
Коментари: 181
Гласове: 236
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031