За последните десет години сме се стопили с около 580 хил. души!
През 1972 г. излезе книгата „Българската народност през ХV век. Демографско и етнографско изследване” на проф. Христо Гандев, един от най-добрите български историци изобщо работили някога. В него ученият прави опит да изчисли демографските загуби на българите от османското нашествие и първото столетие на османското владичество, т. е. за периода от средата на ХІV до края на ХV в. Заключението гласи, че тези загуби възлизат на около 680 хил. души, а българското християнско население към 90-те години на ХV век брои 890 хил. души. Авторът нарича създаденото положение „демографски колапс”, а неговите изводи оказват дълбоко въздействие върху общественото мнение, което се усеща дори и днес. Веднага след издаването обаче книгата е разкритикувана от видни учени (Вера Мутафчиева и Страшимир Димитров), специалисти по работата с османски документи, които Гандев не може да ползва в оригинал, а само в превод, т. е. проучването му е непълно; ползваната от него методика също е яростно нападната. Гандев отговаря на критиките и публично се защитава, но в последствие през 1989 г. книгата му е преиздадена с намалени демографски загуби почти наполовина.
Това второ издание бързо потъна в забвение. Хората запомниха първото и „демографския колапс”. Като се замисли човек обаче дори и от първото издание не изглежда особено логично да се говори за колапс – все пак става въпрос за загуби в продължение на почти 150 г. На всичкото отгоре днес упорито се говори,че тази толкова спорна книга, която в другите си части има и много достойнства, точно по отношение на демографските анализи е поръчкова и е част от предварителната кампания за разгорелият се през следващото десетилетие „възродителен процес” сред турското население; както е известно, още през 70-те сред помаците протича насилствено сменяне на мохамеданските имена и това е началото...
Достигнатите от Хр. Гандев резултати –и то от І издание –широко навлязоха в псевдонаучната литература на историческа и изобщо на хуманитаристична и обществознателна тематика. Марко Семов в патетично пропаганден стил, например, твърдеше, позовавайки се на Гандев, колко страшна катастрофа преживяла през посоченият период българскатанародност и как вследствие на това, тя била изправена на ръба на физическото си и биологическо оцеляване.
Но какво са всъщност, ако приемем за действителни споменатите демографски загуби,на фона на столетие и половина – не по-малко от 6 поколения, като ги сравним с това, което повечето от нас сега виждат, че става с нацията ни. В моето детство помня, че българите наброявахме 9 млн. Дори, мисля, през 1988 г. официално бе оповестено раждането на 9 милионния българин. Този човек днес би трябвало да е на 22-23 години, ако е жив и здрав. Твърде възможно е да са живи 8 милионният българин, роден около 1960 г., а също и 7 милионният, роден вероятно през 1945. Любопитна ирония!
С други думи трагедия! България се е върнала на нивото от края на 40-те години, но при много по-неблагоприятна възрастова структура на населението, а оттам и на тенденции за преодоляване на катастрофата. И това се случи без войни, епидемии, природни бедствия и други подобни катаклизми! Случи се заради късогледата и направо геноцидна политикана цяла поредица български правителства, като се започне от времената на тоталитаризма, през 80-те години, когато тези тенденции бяха вече очевидни и се минепрез всички управляващи на т. нар. Преход, несвършващ и несвършващ.
Между другото през комунизма все пак се вземаха някакви мерки – т. нар младоженчески заеми например, както и даването на жилища с предимство на младите семейства. Като всичко друго, свързано с политика за отстояване на трайни национални приоритети и интереси обаче, тези мерки бяха непоследователни и половинчати.
След 1989 година държавата навлезе в такава бездна, че дълго време за стратегическа политика за каквото и да било градивно начинание не можеше да се говори и всичко бе оставено на автопилот.
(Следва продължение)
