Снощи много съм препил.

Цял на алкохол мириша -

пак съм ставал за резил!

А в главата нещо тропа,
блъска, удря, сякаш  чук,
или пък дебела сопа –

тежък, гаден махмурлук.

Разбунтувани червата,

пращат колики ужасни,

а стомахът се премята -

вътре в мене му е тясно.

Сили имам ли да стана?

Не! Не мога и не ща!

Тук в кревата ще остана,

ако ще до вечерта.

Но на работа съм пак

и ще трябва да се става.

Боже Господи, че как

мога аз да се изправя!

И краката се надигат -  

охкане и жални вопли - 

силите едва ми стигат.

Сбогом мои завивки топли!

Поглед страшен и оцъклен

в огледалото ме гледа;

на лицето израз пъклен,

кожа хлътнала и бледа.

Само днес да оцелея,

няма повече да пия!

И дано да не сглупея,

че от болки пак ще вия.

Може би съвсем по малко,

че ако се спра нацяло,

мисля че ще бъде жалко,

ще ми бъде тъпо, вяло...

Махмурлукът е мъчение

садистично и жестоко

той е страшно изкупление,

че живееш на широко. 

Но животът иска, иска!

Чудя се какво да правя.

Няма как да се устиска!

Е, тогава, ха наздраве!