Постинг
27.02.2011 23:23 -
Алюзия по примера на Вера Мутафчиева
Султан Беязид Йълдъръм, наричан от нечестивите и неграмотни неверници Баязид Светкавицата, седеше в покоите си в Едирне и замислен се почесваше по брадата. Вече пет години бяха минали, откакто неговите победоносни газии прегазиха българското царство и сега северните граници на Османовата държава, допреди само половин век един от многото погранични бейлици, опираха до водите на великата река Туна или, както я зовяха кяфирите – Дунав. Османлиите обаче все още бяха прекалено слаби, тази мисъл не му даваше мира. Макар в Анадола да имаше безчислени пълчища от бойци, той не можеше да се утвърди като техен безпорен и едноличен водач. Местните бейове надигаха глави, особено могъщият караманлийски бей. Да беше Беязид изправен само срещу тях, той нямаше да има особени затруднения да ги подчини, но вероятно тогава те нямаше и да се бунтуват. Сега обаче бе друго. От Изток като всепомитаща вълна се беше изпречил нов велик съперник – Куцият Тимур. Монголът, въпреки че беше брат по вероизповедание, искаше да накара Беязид да се откаже от мисълта да наложи своето единно господство в Румелия и Анадола. Тимур се беше застъпил за самостоятелността на бейлиците и искаше гаранция, че сегашното положение ще се промени и ще се върне старото. Така по странна ирония не християни, а мюсюлмани не даваха мира на владетеля. Нещо повече, християни бяха негови съюзници. Под неговите знамена се срежаваха войниците на сръбския деспот, а заедно с тях и българи и гърци. До такова положение беше докарана славната Османова династия – да се доверява на неверници. В създадения на север от Балкана санджак Никопол, на мястото на някогашното Търновско царство, Беязид търпеше вече трети санджакбей немюсюлманин. Първият беше гнусният нечестивец и лъжец Иван Шишман, който преди пищната и венценосна победа на оръжието и знамето на исляма беше владетелят на тази земя. Скоро обаче Шишман прояви своето познато отпреди упорство и беше обезглавен. Наследи го синът му Искендер, по български Александър, но той като представител на бащиния си род също имаше опасност да започне козни срещу Османовия дом и Беязид го премести начело на друг санджак в Анадола. Сред неговите хора на север от Коджа балкана обаче така и не се намери някой достоен правоверен, който да замести Искендер и Беязид отново се спря на неверник Седефоолу Георги. Новият санджакбей не беше близък със старото владетелско семейство; той произхождаше някъде от околностите на онази крепост, която българските неверници толкова дълго защитаваха – Средец, наречен също така и София. Седефоолу беше отдавнашно турско мекере и ненапразно неговите врагове сред българите говореха, че именно той бил сред болярите, които влезли в съглашение с османлиите и отворили вратите на ключа към целия Балкански полуотров – големия град София. Сега Беязид търсеше подкрепа в своите християнски подчинени. Въпреки неговата неприязън към неверниците, той имаше нужда от тях. От земите, населени с тях, можеше набере войска, от каквато имаше належаща потребност. Още неговият баща Мурад бе започнал да събира войници от от християните и да ги обръща в праватя вяра. Тези войници – еничерите – вече съставляваха основна ударна сила на османската пехота, но бяха твърде недостатъчно. Затова се налагаше и невернишките боляри, зачислени като спахии, да запазят земите, властта и войските си, за да воюват под зеленото знаме на Пророка, макар и в крещящо противоречие със записаното в Корана.
Освен от войска, Беязид имаше нужда и от пари. Завладените земи носеха печалби, но те не бяха достатъчно, за многобройните военни походи във всички посоки. Веднъж завладени, те влизаха в границите на Дар юл ислям – Света на исляма и населението в тях подлежеше на протекция от страна на правоверните, при условие, че не се бунтува и издължи джизието си. Тези земи сега, не можеха да предложат достатъчни попълнения на хазната. В продължение на десетилетия те бяха грабени и плячкосвани и стопанството в тях сега тепърва се съживяваше. Завоевателните и грабителски походи на север от Туна и в посока към сърбите и унгарците също не обагатяваха особено султана. Лъвският пай от тях се падаше на удж бейовете и техните дружинници, а за падишаха оставаше едва една пета. На всичкото от горе войните със сръбските влашките и маджарските гяури хич не бяха така благополучни като тези срещу българите. Българското племе беше разединено, заплетено в противоречия и вражди, опустошавано от междуособни борби. Чак до османлиите беше стигнала вестта за присъщата нему завист сред ближните, която при липса на авторитетни и силни водачи го бе докарала дотам, че в края на краищата именно българската беше първата стара европейска и християнска държава, пречупена от османския устрем.
Не може да се каже, че българите не се съпротивляваха. Те се биеха храбро, но бяха лишени от водачи и сякаш не знаеха какво да правят. Тази разколебаност използваха османовите пълководци. На много места те победиха не защото свършиха силите на защитниците, а защото последните не виждаха смисъл да се съпротивляват и приемаха предложението да се предадат. Османските военначалници, както беше според предписанията на шериата, запазваха живота и имуществото на предалите се; те заплащаха за своето подчинение данъка джизие, но пък нерядко от плещите им се смъкваше значителна друга данъчна тежест и така на много места заради липсата на силна и единна българска и изобщо християнска власт, завоевателите бяха приемани радушно. Едни от най-големите крепости в българските земи – Търново, Видин, Пловдив, Шумен, Силистра, Прилеп, Охрид и много други по-малки бяха отворили вратите си след споразумение.
Завладяната Румелия беше райска градина, но поради една или друга причина султанът не бе доволен от паричните постъпления, които бяха твърде ограничени за неговите смели планове. Градовете в тези земи с редки изключения бяха малки укрепени селища – по скоро големи села, отколкото развити търговско-производствени центрове. Почвата беше богата и плодородна, но селяните не я обработваха добре, защото страдаха от постоянните вражди между десетките самостоятелни господари с претенции да градят държави и дори империи. Населението беше малобройно и се разреди още повече по време на завоевателните набези, защото пари и други ценни предмети се намираха рядко, но отвличането на девойки , жени, деца и младежи носеше сигурни печалби на робските тържища. Само Бог знеше колко жива човешка стока погълнаха пазарите по Средиземноморието и Мала Азия. Голям дял от търговията с тях имаха други неверници – венецианци и най-вече генуезци, които бяха господарите на тукашните морета и пристанища вече от няколко столетия.
Сега Беязид очакваше вести от българските санджаци. Седефоолу му беше обещал, че богати и влиятелни българи могат да дадат пари за военната операция срещу Куция Тимур. Имаше хора доволни от новото положение. Нямаше граници и многобройни мита. Градовете се разрастваха. В тях се заселваха множество мюсюлмани – военни, духовници, администрация, хора които имаха нужда от храна и удобства. Многобройните строежи на джамии, бани, и кервансарай също даваха импулс на производството и търговията. Беше вече дошло време да се наизвадят скритите през несигурните военни времена пари и да се завъртят. Османците не възпрепятстваха забогатяването на немюсюлмани. Тъкмо затова Седефоолу беше направил такова предложение на Светкавицата. В писмо, изпратено преди няколко дни, християнският санджакбей беше писал, че провожда на аудиенция един от най-близките си хора Герго, наричан Свинаря. Въпросният беше човек от незнатен произход, както всъщност всички търговци и предприемачи. Благородниците не се занимаваха с нищо друго освен с война и лов и разчитаха единствено на приходи от данъци, такси и мита, които съставляваха значителна част от техните привилегии. Герго беше забогатял неимоверно от отглеждане и търговия на свине – живи животни и осолено месо. Преди завоеванието той бе успял да стане основен доставчик за всички генуезки пунктове и фактории в Черно море, снабдяваше царски и болярски трапези. Османците, естествено, сложиха край на мащабната свинска търговия, но Свинарят вече имаше достатъчно натрупан капитал, влияние и нюх. Той замени свинете с овце и започна доставки за султанския двор. Държеше страноприемници по важните пътища и по крайбрежието, а наскоро, със съдействието на неговия личен приятел Седефоолу, той придоби и най голямото тържище на открито край Филибе, близо до новия мост, построен от първия бейлербей на Румелия Лала Шахин паша.
Ето на какви съюзници разчиташе Беязид хан в борбата си срещу Куция Тимур, продажни християни, които бяха готови да сключат сделка с дявола, ако трябва, камо ли с турчина завоевател, само и само да запазят привилегиите и богатствата си.
Само Господ можеше да опази нещастния български народ от пълна разсипия!
Няма коментари
