Постинг
13.02.2011 00:01 -
Една потресаваща лятна случка
В продължение на две седмици компютърът ми беше на ремонт и нямах възможност да пиша каквото и да било от къщи. Когато останех насаме със себе си през това време, често се замислях за това какво да публикувам в блога: В главата ми нахлуваха идея след идея – толкова много, че май трябваше да си ги записвам, но аз пък никога не записвам такива работи, защото после губя бележката и се оказва, че не мога да възстановя по памет нищо, тъй като съм разчитал на написаното.
Всъщност това последното няма особена връзка, но нормално е след двуседмично отсъствие от блога си да ми е по-трудно от обикновеното да сдържам пристъпите на графомания, на които, така или иначе, съм се отдал – нали затова станах блогър.
Та доста неща се родиха в черепната ми кутия и – дай Боже! – да имам възможност да ги докарам и до белия лист. Аз съм си разпиляничък и разсеян и със сигурност някои ще отпаднат, но задължително реших да започна с това:
Добре помня, датата – беше 14 юни на изминалата 2010 година, толкова горещ ден, че допирът с въздуха беше физически осезаем – почти като да си лепнеш ръката на нагорещена от слънцето тенекия. Плувнал в пот, аз си седях в кабинета и пишех нещо. В музея, където работя, няма климатик, но по принцип жегите се понасят добре, защото сградата е стара, с големи и просторни помещения, много прозорци и когато се разтворят няколко, за да става течение, и се спуснат пердетата, си е направо рахат. Обикновено зимата е сезонът, който създава много повече неприятности в музея, а и в България като цяло, но през въпросния ден изобщо не беше така. Още нямаше 12 часа, обаче зноят бе непоносим. Другите ми колеги се бяха разпръснали нанякъде и бяхме само аз и кака Цеца, чистачката.
И така, плъхтях си аз, но много не се впрягах, понеже музата ме беше осенила, а в такива моменти съм забелязал, че съм като опълченците на Шипка и не сещам „ни жега, ни жажда, ни труд”, а трябва да добавя като допълнение за други състояния и сезони – студ и глад. Вече съм забравил какво правех, но вероятно е било взиране в някой важен исторически документ. Обяд наближаваше, но изобщо не бях гладен, а и в такава сауна на човек много-много не му е до ядене.
Местоработата ми се намира в суперцентъра на града, но е разположена в малка и спокойна уличка и ако няма странични шумове, през отворените прозорци се чува така все едно си навън. През последните две години покоят на уличката се наруши от един много досаден строеж, но точно в този ден явно и за строителите беше горещо и те се бяха изпокрили, а аз можех да доловя звука дори от най-слабия повей на вятър. Но нямаше никакъв шибан повей!
Работното ми вцепенение бе прекъснато гласове откъм близката улица, накъдето гледаха и трите отворени прозореца. Някой каза „Защо не извикате „Бърза помощ?”, а друг отговори „Нищо й няма, ще се оправи!”
Загложди ме любопитство да погледна какво става, но в следващия момент си казах – „Кво ме интересуват някакви си там! Да правят каквото искат, аз имам работа!” Гласовете за малко престанаха, но след минута дочух „Не, е. Пияна е. Само трябва да я сложим някъде да легне”. Сега вече осъзнах, че настина става нещо, и то такова, че не само трябва да подам любопитен глава през прозореца, за да видя поредния сеир, каквито обикновено ставаха при разправии за паркиране или разминаване в нашата тясна и стръмна уличка, а и да се намеся, защото някой имаше нужда от помощ. Въобще не усетих как се намерих долу и там видях следното: на тротоара в сянката на една от съседните къщи лежеше момиче, около него се суетяха още три момчета и две момичета. Едното момче беше значително по-голямо, а другите бяха към 15-тина годишни.
-Какво става? – попитах.
-Това момиче е пияно. – Получих отговор от някого. – Сега я сложихме тук да спи.
-Тук на тротоара?! – удивих се.
-Ще й постелим – гласеше отговорът. И сега забелязах, че всъщност усилията на групата са съсредоточени да повдигнат спящата, така че да я положат върху парче зелена стенна изолация, взета вероятно от близкия строеж.
Изобщо не се замислих.
-А, не!- отсякох – Ще я качите горе при мен и ще се обадим на „Бърза помощ”! Хайде!
Двете момчета вдигнаха момичето, но толкова непохватно, че щяха да го изтърват. С бавни и несигурни стъпки тръгнаха след мен, а аз ги поведох към сълбището на входа. След миг обаче прецених, че работата не отива на добре. Личеше си, че нямат опит в носенето на безжизнени тела, а и състоянието на единия не беше много по-добро от това на носената; той се олюляваше, погледът му беше мътен и разконцентриран.
-Дръпни се! – казах – Аз ще хвана.
Сега вече тръгнахме по-уверено, но въпреки това няколкото метра до стълбището ги изминахме с клатушкане и препъване. Междувременно разбрах, че моят партньор всъщност е случаен минувач, а антуражът на пияното девойче са останалите тийнейджъри, също силно замаяни и не спиращи да говорят един през друг. Едното момиче ме питаше къде носим приятелката и, като държеше едната й събута обувка; другото ме умоляваше да не се обаждам на майката на спящата и повтаряше „Тя ще я убие!”. Момчетата се подхилваха и се чудеха, че „тук имало музей”.
Предстояха 20-тина стъпала, стръмни дори за сам човек, а камо ли за двама носещи отпуснато, макар и не много тежко тяло. Освен това с колегата по носене не ни се схождаха нито ръстовете, нито разбиранията за това как трябва да подхванем момичето и накъде да вървим. Бързо взех решение.
-Пусни я! Ще я нося сам. Аз ще се оправя. Двамата по-лесно можем да я изтървем.
Непознатият не се остави да го увещавам. Явно за него помощта вече се бе превърнала в бреме и той набързо си тръгна, след като ми помогна да взема детето на ръце.
Чак тогава забелязах колко е мръсна! Косата й, тъмносините дънки и бялото потниче бяха целите в кал – мърляви и изпомачкани. Беше и мокра, хич не ми се щеше и да си помисля от какво може да е, но не се погнусих особено, защото бях обхванат от почти бащински порив –момичето не тежеше много повече от моята собствена дъщеря, която, макар и вече за първи клас, всяка вечер заспиваше при мен и жена ми, след което се налагаше да я нося и да я слагам в нейното легло. Но беше хубава. Даже секси. Щедрото деколте показваше голяма част от доста развит вече бюст. Кръстът и хълбоците, с вече женствени извивки, бяха разголени заради тесните впити модни дънки и размъкнатия потник. Ликът й беше красив като картинка, скулите и лицевият овал показваха нещо нехарактерно, небългарско сякаш. Чертите бяха нежни, но едновременно с това лицето беше някак широко, в никакъв случай обаче несъразмерно. Устните бяха малки, но плътни. Косата, немного дълга, тъмнокестенява и начупена. Най-странното бе, че имаше бузки, сладки детски бузки с опъната коприненонежна и гладка кожа. Въобще странна смесица от красотата на съзряла девойка и малко момиче.
С внимателни, но решителни стъпки изкачих стъпалата, внесох момичето през вратата и се запътих към кабинета, съседен на моя. Колежката беше излязла по-някаква работа, а там имаш два фотьойла, на които можех да положа заспалата, която спеше абсолютно непробудно и спокойно. Размърда се само, когато я поех на ръце – на лицето й се появи спокойно и усмихнато изражение, докато наместваше главица върху ръката ми. Точно тогава много се умилих, понеже моето момиченце правеше същите движения и физиономии.
Вече бях установил, че пряка опасност за живота на момичето за момента няма и бях спокоен. Откъде знам ли? Жизнен опит. Аз самият съм изпадал в подобни състояния, а нееднократно съм обслужвал и приятели в такова положение. Момичето беше в сигурни ръце. Освен това на прага бяхме посещнати от кака Цеца, която разбра от половин дума за какво става въпрос; моментално отвори вратата на кабинета на отсъстващата колежка, помогна ми да настаним спящата и се зае да разтвори прозорците, заявявайки, че детето има нужда от свеж въздух. Ако аз мога да твърдя, че просто имам опит в реанимацията на мъртвопияни, то Цецка е истински корифей. Тя е една много весела леличка, вече пред пенсия, върла мохабатчийка и купонджийка. Ударих го на шега.
-Къде се нарязахте така бе, калпазани? Ще ви скъсам ушите!
В отговор детските гласчета накуп викнаха, че на тях нищо им нямало, само приятелката им, понеже не можела да носи (!) се била напила. Оказа се, че изпила две патрончета водка! „А, сутринта пи и малко бира!” Изобщо от разговорите си личеше, че на тази компания съвсем не и е за сефте да си пийва.
-За вас училище няма ли? Нали утре ви разпускат? – питах.
-Днес имаме спортен празник.
-А така! И вие от спортен го обърнахте на спиртен!
Обадих се на 112. Обясних, че момиче на около 15 години при мен се нуждае от помощ. Казах си имената, адреса и зачаках. През това време започнах да оглеждам по-подробно останалите от тайфата. Те също се нуждаеха от контрол, но в сравнение с приятелката им, чието име научих, но няма да спомена, бяха свежи като пролетни цветя.
От опит знам, че линейките не идват особено бързо, въпреки че децата са с предимство. От чудене какво да правя, понеже с дечурлигата бързо изчерпахме темите за разговор, взех че се обадих на жена ми, да й се похваля какъв съм ангел хранител. Голяма грешка. Съпругата ми започна да ме увещава как на всяка цена трябва да издиря майката на детето, защото една майка трябва да бъде информирана за такива неща и пр. На мен хич не ми се щеше и макар, че половинката ми доста ми повлия, все пак реших да предоставя това удоволствие на медицинските лица. Междувременно музеят стана нещо средно между изтрезвително и детска градина. Едното момиче говореше непрекъснато за това колко добри приятелки са със спящата и през минута ходеще до тоалетната да се мокри с вода. Другото не спираше да повтаря за това как майката, щом научи за пиянството на дъщеря си, ще я убие. А междувременно разбрах, че момичето имало само майка. Бащата бил някакъв чужденец. Едното момче, явно гадже на главната героиня, не спираше да се перчи и всячески да показва къкъв пич, пияч и сладур е. Второто момче, доста пълничко, беше страшно гладно и не миряса, докато не му разраших да отиде за пица, като си остави раницата в залог, че ще се върне. След 10 минути се появи с няколко пици в найлонова торбичка и тогава за известно време настана спокойствие и мир.
Малко след като четата хапна, на 40 и някоя минута от обаждането, линейката дойде, а едновременно с нея се появи и колежката ми, чиито кабинет беше основното ядро на отрезвителното. Докторът, около 35 годишен, много строг, дори сърдит, се накара едно хубаво на хлапетата. „В това време и най-големите пияници знаят, че не трябва да се пие!”
В този момент спящата пияна красавица се събуди и когато отвори очи, сякаш две звезди огряха кабинета. Не бях виждал такива лешниково пъстри изразителни очи – големи и леко дръпнати. Лекарят се зае да поставя инжекция, но момичето се разпищя и след неуспешни увещания и заплахи, той се отказа.
-На колко години си? – попита докторът.
-На 12.
-На колко?! – попитах аз, убеден, че не съм чул добре.
-12 – беше отново отговорът!
И така хлапетата бяха в 6 клас. Във възраст, в която момчетата трябва да играят на война, а момичетата с кукли, за това поколение явно нормалният начин да прекараш приятно беше да се напиеш.
Докторът поведе момичето към линейката. Аз го попитах дали не могат да вземат в болницата и останалите и той за мое успокоение отговори утвърдително.
Те се качиха, шофьорът запали и колата сякаш се стопи в юнската мараня. Споменът за момичето обаче остана, а заедно с него и притеснението, че само след няколко години дъщеря ми ще е на същата възраст. Обещах си да направя всичко възможно моето дете да не изпада в такива състояния, но надали има родител, който иска противното.
И до днес често се питам дали това дете, което така внезапно нахлу в живота ми, си е взело поука от случката. Дори смятах да го потърся в училище, да говоря с класната, с директора. Отказах се, а май не трябваше...
