Като малък живеех в малка схлупена къщичка, в непосредствена близост до парк със странното име "Рибница", в пловдивския квартал "Кършияка". Паркът съществува до ден днешен и малко се е променил. Всъщност съвсем в началото, когато се преместихме там, през 1983, той беше различен  - асфалтът по алеите беше изронен, бордюрите почти не личаха, покрити с наслоена отгоре им пръст и изгнила растителност, старите катерушки бяха изкъртени и нахвърляни една върху друга, храстите избуяваха, накъдето си искат, а на различни места бяха струпани големи купчини отпадъци от съседните къщи и строителни материали от издигащия се наблизо, все още недовършен тогава жилищен блок.
По-късно в парка започнаха мащабни ремонтни дейности, алеите бяха преасфалтирани, бордюрите подменени с нови, направо страхотни за игра на "ръбче", която не знам дали вече децата играят. И паркът стана като нов. Оградиха го с ограда. Издигнаха нови детски площадки. Натрупаните боклуци бяха изхвърлени. Остана само купчина панели, чието извозване явно бе прекалено трудна и скъпа работа, но те пък бяха идеално място за катерене и криеница. Самият аз си бях открил между тях такова тайно място, че никой друг не го знаеше. Или поне така си мисля. Вече не съм сигурен.
В игри и разходки из сенчестите алеи на парк Рибница преминаха най-хубавите години от детството ми в Пловдив. Паркът беше наша - детска територия, неоспорвана от никого.
Спомняте ли си старите улични кошчета за отпадъци от времената на зрелия социализъм? Те бяха масивни, циментови, дори изглеждаха като от камък, сякаш извадени от филмчето "Сем. Флинтстоун", което сега ме кара да мисля, че са били излети от нещо като мозайка. Не съм много запознат и без това със строителните материали и техники. Та, както и да е. Тези кошчета бяха много добре заоблени, вътре имаха цилиндрични метални контейнери, в които се събираха отпадъците и после се изхвърляха от сметосъбирачите. Важно вторично и дори първично предназначение на въпросните кошчета за нас, децата, беше, че те служеха идеално за греди на импровизираните футболни игрища, които правехме по полянките на парка. Точно при такива действия аз се бях запознал с тежестта и трудностите по преместване на "каменните кошчета". Поради тяхната тежест и неудобство ние прибягвахме сравнително рядко до използването им за врати - обикновено при случаи на големи футболни "дербита", когато се събираха отбори от голям брой играчи. Така поради необходимостта от футболни игри ние, децата от квартала, бяхме открили принципа на най-ефективно придвижване на кошчетата - търкалянето, а поради специфичната си форма те се търкаляха идеално. 
Веднъж бях осенен от велика идея, която изцяло промени организацията по сметоизвозването в парк "Рибница". Бях виждал в цирка клоуни да балансират върху големи цилиндри, които, посредством премерени стъпки, те придвижваха напред или назад. Легналите кошчета даваха отлична възможност да опитам да направя на полянките в парка същото, което правеха клоуните на цирковата арена, само трябваше да се внимава при падане, а в началото паданията бяха повече от задължителни. Особено опасно беше, ако след като паднеш, кошчето те затисне, но при малко повече внимание тази опасност лесно се избягваше. Оказа се, че за едно упорито хлапе, каквото бях аз тогава, не е особено трудно да се научи да балансира върху кошче - те просто сякаш бяха специално направени за тази цел - беше дори по-лесно от това да се научиш да караш колело! За броени дни станах същински виртуоз, а примерът зарази и моите приятели. Така кошчетата из парка придобиха сякаш нова форма на съществувание и станаха номади, а цял рояк хлапета, всяко покатерено на кошче, препускаше по поляните или алеите, вглъбено в игра на акробат, индианец, рицар, шофьор на камион или кой знае още какво.
А какво стана с боклуците? Те, разбира се, се сипеха по асфалта и по тревата, но на нас това въобще не ни пукаше, даже ни караше да се чувстваме по-свой начин горди, надменни, че сме на наша територия, където си правим каквото искаме, няма кой да ни каже нищо, а и да се появи такъв, няма да му обърнем внимание.
Впоследствие облите кошчета изчезнаха. Появиха се многоъгълни, които на всичкото отгоре бяха и с конусовидна форма, така че беше по удобно да се търкаля куб, отколкото новото поколение кошчета и това сложи край на забавленията ни.
Днес, когато вече съм прехвърлил 30-те с мен се е случило нещо странно, ако с хвърления от мен от разстояние отпадък не уцеля контейнера или кошчето, се навеждам и си го вземам, за да го пусна вече отблизо. Ако не виждам къде да си хвърля опаковката от сандвич или нещо друго, си я прибирам в джоба и понякога намирам по джобовете си цяла шепа хартийки. Какво е станало с мен? Не знам точно, но промяната е очевидна. Като се огледам около себе си обаче виждам, че голямото мнозинство от хората все още демонстрират пренебрежението си към обществото и държавата по този странен, убийствен за природата и дразнещ окото начин.
Защо?

И аз прибирам билетче или хартийка в джоба, ако няма наблизо кошче. Странно е, че постъпваме така, нали?

Сибирам миди - и аз, и аверите - и си правим редове оj десетки копчета. Играя го Ейвън... и телепортирам русото маце от "Седморката на Блейк" в поредния фентази миг...
беше готино...
пп: а за боклука и хартийките знам едно човек - възпитание му е майката!
хайде, готин ден, с мен без мен все тая :)