Постинг
18.01.2011 21:50 -
За минимализма
Автор: vidboy
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1419 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 05.03.2011 09:49
Прочетен: 1419 Коментари: 3 Гласове:
4
Последна промяна: 05.03.2011 09:49
От малък знам, че човек не трябва да дава примери със себе си. Не било възпитано. Смятам обаче да наруша, а и често да нарушавам това клиширано схващане. Все пак, най-добре познатото е изживяното лично, нали?
Като ученик бях много мързелив. Не ми се четеше, не ми се пишеше, не исках да играя физическо, не ми се ходеше на училище. Да не говорим за домашни; никога не ги пишех, пък каквото ще да ме правят после. Живеех си в някакъв собствен свят и въпреки трудности, караници, бой - тогава това не беше нищо ненормално в образователната система - бях несломим. Как съм завършил? И аз не мога да отговоря. Вероятно обяснението е нещо смесено между множество фактори, сред които водещи са пропуските в образователната ни система; психологията на българския учител, който не иска да си наруши рахата и прави огромни компромиси с учениците и съвестта си; българската народопсихология - типична за малките народи, където всеки се има за личност - останалите също го имат за такъв и просто се чувстват длъжни да се съобразят с неговите желания; и не на последно място фактът, че у нас всеки е някой на някого и почти е невъзможно като учител да пишеш двойка за годината на някое дете, без да се окажете приятели, роднини, съседи, любовници и пр. с негови близки.
Явно интуитивно налучках комфортността на пребиваването си в моето училище, чието име ще премълча, и за нищо на света не пожелах да се преместя от него. Изкарах там цялото си образование от 1 до 11 клас и дори накрая ме молеха да уча и в 12, но аз категорично отказах - исках да си почина. Мързелът като двигател на човешкия прогрес бе развил неимоверно интуицията ми. А учейки все в едно училище опознах учителите в него почти до такава степен все едно бяхме най-близки приятели. Бързо устетих, че е безсмислено да уча по предметите, които ми се удават, а още по-безмислено е да се напъвам по тези дисциплини, които не ми вървяха - само труд на вятъра, нали така и така съм слаб по тях.
Всичко това разви до съвършенство едно мислене и светоусещане, за което си давам сметка обаче чак сега - четвърт век по-късно и ще нарека с името минимализъм.
Човекът минималист е съвършено доволен от съвсем малките неща - дори от най-микроскопичните успехи и положителни развои на събитията, които му се случват. И така, аз бях безумно щастлив на всяка оценка, която не е двойка. Кефех се на тройките с радостта на човек, спечелил шестица от тотото. Когато в края на годината, научех, че завършвам поредния клас, издивявах от радост, обезумявах , и от задоволство счупвах някоя мивка в тоалетната, изкъртвах, няколко електрически ключа в класните стаи и, разбира се, задължително набивах някой "зубрач". Това съвсем дребно, ефимерно събитие се възприемаше от мен с тържествеността на получаване на диплома от Станфорд или Йейл.
Интересно, но в българския език липсва регистрирана лексемата "минимализъм", за разлика от нейният смислов антипод - "максимализъм". Това е крайно несправедливо, защото ние живеем в страната на минимализма. Доволни сме от мизерните си заплати, доволни сме от старите си коли втора употреба, които караме по продънените пътища на държавата си. Доволни сме да ни управляват политици с речник и поведение на мутри, които ни подслушват така, както дори през комунистическия режим не се е случвало. Довлни сме от мухлясалите си панелки. Доволни сме от бананите, които се продават за 66 стотинки в новооткритите хипермаркети и се блъскаме за тях като животни. Доволни сме от турските сериали. Доволни сме от реалити форматите - пък ако ще и да ни удават с простотия и пошлост. Довлни сме от това, че новините отдавна са черна хроника, че най-тиражираните вестници у нас се занимават с бройките на Коко Динев и Ицо Стоте манекенки или надничат под чаршафите на "елита" на младото поколение - плеймейтките и футболистите. Доволни сме, че държавата се разпродаде на безценица. Че по-кадърните или поне по-свободолюбивите избягаха оттук. Че се раждат българчета с имена като Райън, Патрик, Майкъл и пр. Че вече във ВУЗ може да влезе кьораво и сакато, но днешният студент петокурсник счита думата пунктуация за термин, с който се обозначава полагането на пътна маркировка. Доволни сме да слушаме чалга. Да се чекнем в ритми, продукт на чуждо културно влияние, срещу което са се борили най-светлите ни национални герои. Доволни сме да пратим смс, подведени от поредната телевизионна благотворителна акция, а всъщност цялата събрана сума едва ли се равнява на пет минути рекламен блок в праймтайма, когато се излъчва въпросното предаване. Доволни сме, когато си изхвъляме фаса или някакъв друг отпадък направо от прозореца на колата или през терасата. Доволни сме от това, че можем да си купим цигари без бандерол. Че можем да дадем подкуп на катаджията и да си продължим да джигитуваме по пътя. Че участваме в нагласени конкурси за работни места, защото рано или късно и ние ще попаднем в кръга на "нашите хора".
Доволни сме, защото сме минималисти! Защото сами сме отрязали крилата си!
Като ученик бях много мързелив. Не ми се четеше, не ми се пишеше, не исках да играя физическо, не ми се ходеше на училище. Да не говорим за домашни; никога не ги пишех, пък каквото ще да ме правят после. Живеех си в някакъв собствен свят и въпреки трудности, караници, бой - тогава това не беше нищо ненормално в образователната система - бях несломим. Как съм завършил? И аз не мога да отговоря. Вероятно обяснението е нещо смесено между множество фактори, сред които водещи са пропуските в образователната ни система; психологията на българския учител, който не иска да си наруши рахата и прави огромни компромиси с учениците и съвестта си; българската народопсихология - типична за малките народи, където всеки се има за личност - останалите също го имат за такъв и просто се чувстват длъжни да се съобразят с неговите желания; и не на последно място фактът, че у нас всеки е някой на някого и почти е невъзможно като учител да пишеш двойка за годината на някое дете, без да се окажете приятели, роднини, съседи, любовници и пр. с негови близки.
Явно интуитивно налучках комфортността на пребиваването си в моето училище, чието име ще премълча, и за нищо на света не пожелах да се преместя от него. Изкарах там цялото си образование от 1 до 11 клас и дори накрая ме молеха да уча и в 12, но аз категорично отказах - исках да си почина. Мързелът като двигател на човешкия прогрес бе развил неимоверно интуицията ми. А учейки все в едно училище опознах учителите в него почти до такава степен все едно бяхме най-близки приятели. Бързо устетих, че е безсмислено да уча по предметите, които ми се удават, а още по-безмислено е да се напъвам по тези дисциплини, които не ми вървяха - само труд на вятъра, нали така и така съм слаб по тях.
Всичко това разви до съвършенство едно мислене и светоусещане, за което си давам сметка обаче чак сега - четвърт век по-късно и ще нарека с името минимализъм.
Човекът минималист е съвършено доволен от съвсем малките неща - дори от най-микроскопичните успехи и положителни развои на събитията, които му се случват. И така, аз бях безумно щастлив на всяка оценка, която не е двойка. Кефех се на тройките с радостта на човек, спечелил шестица от тотото. Когато в края на годината, научех, че завършвам поредния клас, издивявах от радост, обезумявах , и от задоволство счупвах някоя мивка в тоалетната, изкъртвах, няколко електрически ключа в класните стаи и, разбира се, задължително набивах някой "зубрач". Това съвсем дребно, ефимерно събитие се възприемаше от мен с тържествеността на получаване на диплома от Станфорд или Йейл.
Интересно, но в българския език липсва регистрирана лексемата "минимализъм", за разлика от нейният смислов антипод - "максимализъм". Това е крайно несправедливо, защото ние живеем в страната на минимализма. Доволни сме от мизерните си заплати, доволни сме от старите си коли втора употреба, които караме по продънените пътища на държавата си. Доволни сме да ни управляват политици с речник и поведение на мутри, които ни подслушват така, както дори през комунистическия режим не се е случвало. Довлни сме от мухлясалите си панелки. Доволни сме от бананите, които се продават за 66 стотинки в новооткритите хипермаркети и се блъскаме за тях като животни. Доволни сме от турските сериали. Доволни сме от реалити форматите - пък ако ще и да ни удават с простотия и пошлост. Довлни сме от това, че новините отдавна са черна хроника, че най-тиражираните вестници у нас се занимават с бройките на Коко Динев и Ицо Стоте манекенки или надничат под чаршафите на "елита" на младото поколение - плеймейтките и футболистите. Доволни сме, че държавата се разпродаде на безценица. Че по-кадърните или поне по-свободолюбивите избягаха оттук. Че се раждат българчета с имена като Райън, Патрик, Майкъл и пр. Че вече във ВУЗ може да влезе кьораво и сакато, но днешният студент петокурсник счита думата пунктуация за термин, с който се обозначава полагането на пътна маркировка. Доволни сме да слушаме чалга. Да се чекнем в ритми, продукт на чуждо културно влияние, срещу което са се борили най-светлите ни национални герои. Доволни сме да пратим смс, подведени от поредната телевизионна благотворителна акция, а всъщност цялата събрана сума едва ли се равнява на пет минути рекламен блок в праймтайма, когато се излъчва въпросното предаване. Доволни сме, когато си изхвъляме фаса или някакъв друг отпадък направо от прозореца на колата или през терасата. Доволни сме от това, че можем да си купим цигари без бандерол. Че можем да дадем подкуп на катаджията и да си продължим да джигитуваме по пътя. Че участваме в нагласени конкурси за работни места, защото рано или късно и ние ще попаднем в кръга на "нашите хора".
Доволни сме, защото сме минималисти! Защото сами сме отрязали крилата си!
1.
razkazvachka -
Е, човече, заради теб се логнах наново, след като си бях тръгнала вече:
18.01.2011 21:56
18.01.2011 21:56
Поздравления за този текст!
цитирай
2.
анонимен -
Благодаря!
19.01.2011 20:03
19.01.2011 20:03
Трогнат съм от хубавите думи!
цитирайЗаинатих се и я прочетох, въпреки обема...С годините и аз май станах минималист, инертно се стряскам от дългите текстове, при все, че самата аз пиша често такива, еле що се отнася до имейлите ми...
Поздравления, отново...Относно сходното ни мислене, за което спомена в коментара си-не смятам, че тук въпросът опира до разсъждения, а до едно умело и иронично отражение на трагикомичната ни действителност, чийто пъзел реди всеки един от нас...Но благодаря за провокацията, както и друг пък съм казвала-не е важно аз да го прочета, въпреки че оценявам съдържателността на материала...Предизвикай примерно учениците си по темата, те са най-точният индикатор за съвременните ценности.
"но днешният студент петокурсник счита думата пунктуация за термин, с който се обозначава полагането на пътна маркировка", щях да се оплескам лошо с кафето, много ме разхили тази симпатично формулирана присядаща, инак, истина....
"Доволни сме да пратим смс, подведени от поредната телевизионна благотворителна акция, а всъщност цялата събрана сума едва ли се равнява на пет минути рекламен блок в праймтайма, когато се излъчва въпросното предаване"....тук мълчанието ми се струва по-уместно от коментари
цитирайПоздравления, отново...Относно сходното ни мислене, за което спомена в коментара си-не смятам, че тук въпросът опира до разсъждения, а до едно умело и иронично отражение на трагикомичната ни действителност, чийто пъзел реди всеки един от нас...Но благодаря за провокацията, както и друг пък съм казвала-не е важно аз да го прочета, въпреки че оценявам съдържателността на материала...Предизвикай примерно учениците си по темата, те са най-точният индикатор за съвременните ценности.
"но днешният студент петокурсник счита думата пунктуация за термин, с който се обозначава полагането на пътна маркировка", щях да се оплескам лошо с кафето, много ме разхили тази симпатично формулирана присядаща, инак, истина....
"Доволни сме да пратим смс, подведени от поредната телевизионна благотворителна акция, а всъщност цялата събрана сума едва ли се равнява на пет минути рекламен блок в праймтайма, когато се излъчва въпросното предаване"....тук мълчанието ми се струва по-уместно от коментари
