Постинг
04.05.2011 18:48 -
От личния архив: В памет на св. Цар Борис І
Онзи ден, на 2 май, се навършиха 1103 години от кончината на св. Цар Борис. Днес в компютъра си открих една реч за този велик владетел, която писах за кръглата годишнина през 2007 г. В нашия музей това събитие беше ознаменувано със скромна изложба, посветена на личността и делото на покръстителя. Публикувам текста, защото мисля, че има още какво да се научи и знае за тази забележителна историческа личност. В него има както биографични сведения, така и аналитични части, представляващи синтез на моята изследователска работа върху живота на българския владетел. Надявам се работата да донесе нови знания и допълнително осветляване на този бездруго светъл образ в народното ни съзнание, който обаче, мисля, се представя на и възприема от масовия българин доста схематично.
Уважаеми дами и господа, За Борис І знаем и много, и малко. Нe e известно нищо за времето от преди да стъпи на трона, малко неща са известни за личния живот и семейството му. Това, което знаем обаче е достатъчно, за да осъзнаем величието на неговото дело.
Да се говори за личността на Борис І е много трудно, защото тя не се вписва в общоприетите стереотипи за средновековен владетел. Той не е суров воин и не печели нито една война, но оставя страната си с увеличена територия и укрепнал международен авторитет. Не е интелектуалец, но изиграва решаваща роля за българското културно развитие от тогава до днес. Като любящ баща, “от скръб по сина си”, пленен от сърбите, владетелят прекратява войната с тях и сключва мир, но по късно, когато същият този син не оправдава неговото доверие, след като се е отказал в негова полза от престола, той го сваля от власт и наказва с ослепяване, защото се е опитал да върне старите езически култове.
Няма много информация за вътрешната и стопанската политика на Борис І, но е видно, че точно през време на управлението му се натрупва ресурсите за материалното измерение на бъдещия Златен век. В нашата история доброволно напускане на престола без вътрешен или външен натиск повече никога не се повтаря и това също е свидетелство за особената мярка, с която е скроен този човек. Младият български хан (кан, кана сюбиги) Борис идва на власт като горд езически владетел, издънка на династията на Крум и Омуртаг, която може би е разклонение на рода Дуло, към когото принадлежат владетелите Кубрат, Аспарух и Тервел. В средата на ІХ век България е трета европейска сила след Византия и Франкската империя, с граници далеч надхвърлящи балканските предели. Още от самото начало на управлението си владетелят демонстрира амбиция за продължаване на делото на предците си по стария добре утъпкан път – водене на завоевателни войни. Неуспехите, които претърпява не сломяват духа му, а го каляват. Чрез могъщото оръжие на дипломацията Борис превръща пораженията на бойното поле в победи. Прозрял, че Християнството ще донесе консолидация в разнородното езическо българско общество, а не вреда, както са смятали предците му, той извършва решителната стъпка да покръсти народа си през 864 г. без съмнение след дълго обмисляне и предварителна подготовка. След това, за да придобие гаранции за българската политическа независимост Борис І умело прави международен въпрос приобщаването на българите към някой от двата духовни християнски центъра – Рим и Константинопол. Владетелят отлично е знаел, че покръстването не е просто един акт, а поврат и то не само в религиозно отношение. Бунтът срещу приемането на Християнството и обвиненията в “лош закон” не го разколебават. Борис І довежда борбата до победен край, а жестокостта, с която се разправя с водачите и по-късно наказва сина си не му придава образа на фанатик, а на мъченик готов да жертва всичко което има, за да успее делото на живота му, което на съвременен език можем да наречем приобщаване на България към Европейската цивилизация. Борис І е държавник съумял да вникне далеч напред във времето, надскачайки нищетата на съвременниците си и това качество оправдава всички негови постъпки. Българският владетел не се посвенява да постави източното и западното християнство на ръба на схизмата при уреждането на статута на самостоятелната българска църква. На заседание на VІІІ Вселенски църковен събор от 4 март 870 г., след повече от пет години преговори и последователно преминаване на българския народ първо в православието и след това в католицизма, окончателно било решено България да се присъедини към общността на православните страни. Външно това изглеждало като триумф на Византия и Константинополския патриарх, но всъщност всички действия били умело режисирани от българския владетел. Разочарован от упорството на папа Николай І и след него на Адриан ІІ, които не одобрявали желаните от Борис кандидати за глава на българската църква, българският владетел предпочел подчинената на светската власт Източноправославна църква, като направил така, че облякъл решението за това в постановление на Вселенски събор. В онези години Византия е най-богатата и културна страна в Европа и Средиземноморието. Близостта с нея освен опасност от асимилация, която едва ли е била толкова страшна, защото могъщата българска държава от това време вече два века се е държала на европейската сцена, е давала възможност за ползотворно културно и стопанско взаимодействие. Не бива да се забравя и продължителният мир с нея, осигурен от акта на покръстването, а Византия била най-опасния български противник и без съмнение това донесло благоденствие и спокойствие на народа. Освен това, с поразителна далновидност Борис І далеч преди официалното приемане на Християнството се бил погрижил да не остави нищо на случайността и да осигури собствен български път на културно развитие, което би направило нищожни въжделенията на Византийската империя за религиозно, духовно, а оттам и политическо подчинение на българите. Отдавна е известно, че светите братя Кирил и Методий са създали своята азбука през 855 г. Това е близо десетилетие преди покръстването на българския народ, но има сериозни основания да се предположи, че в дъното на тяхната работа стои именно българския владетел. С присъщата си прозорливост той е можел да предвиди, че налагането на латински или гръцки в богослужението ще заплаши самостойното развитие на българската държава и трябва да се положат грижи за изобретяване на български книжовен език и писмена система пригодена за него. Този език обаче не можело да бъде въведен веднага преди да бъде канонично признат, което св. св. Кирил и Методий постигат през 869 г., когато славянските книги са осветени от папа Адриан ІІ в Рим. Преки свидетелства за това, че българският владетел и славянските просветители са поддържали връзка няма, но косвените никак не са за пренебрегване. В своя път от Византия до Великоморавия и Рим по суша те са можели да минат само през обширната българска държава, простираща се от Бяло море до езерото Балатон. Освен това в български писмени извори се споменава, че светите братя покръстили няколко десетки хиляди славяни на река Брегалница в Македония, а самият Борис “приел царството” на същата река. Макар че в науката се спори какви са по народност Кирил и Методий, българският произход на техните ученици Климент и Наум Охридски е категорично посочен в посветени на двамата житийни творби. Не случайно след смъртта на Методий през 885 г те заедно с починалия скоро след това Ангеларий се озовали в българският по онова време Белград, а посрещналият ги местен управител знаел, че Борис “отдавна жадувал за такива мъже”. Приемането на делото на солунските братя, а и вероятно неговото иницииране наред с покръстването на народа е най-великото дело на Борис І. Той прави цивилизационния избор на България още преди повече от хилядолетие и тя влиза в семейството на християнските европейски държави като носител на култура на своя език – нещо почти невиждано дотогава. От нашата страна българската писменост ще се разпространи сред руси, сърби, украинци и беларуси и ще ги приобщи към византийско-православния културен модел. Но тези неща са широко известни. Борис І е българският средновековен владетел, за чиито живот имаме сведения за най-голям брой години от възкачването му на престола през 852 до смъртта му на 2 май 907 г. По една случайност знаем тази дата от писмен старобългарски паметник, създаден благодарение на делото на самия Борис, който имал щастието да доживее до дълбока старост и да види неговите плодове. Тя е сред малкото други известни дати на смърт на български средновековни владетели, като точната дата на раждане на нито един не е установена. Ето защо това подсилва необходимостта от отдаване на почит пред този велик българин в днешния ден, като се надяваме, че рано или късно неговият гроб ще бъде разкрит от учените археолози. Той без съмнение е най-популярният български владетел в чужбина. Канонизиран скоро след неговата смърт, денят на успението му е и до днес отбелязан в католическия празничен календар и това го прави единствения български православен светец получил такова признание, каквото не е оказано дори и на съпокровителите на Европа св. св. Кирил и Методий. Българското лично име Борис е широко разпространено сред православния славянски свят, а и сред други народи. Руските светци Борис и Глеб, чиято памет се чества също на 2 май са синове на българска принцеса, потомка на св. цар Борис І. Българският народ, учени и църковни деятели отдавна отдават дължимата почит на владетеля покръстител, но неговото дело е такова, че каквото и да се направи винаги би изглеждало недостатъчно. Нашият принос към честванията тук също е скромен, но идва от цялата дълбочина на сърцата ни, а и Пловдив е бил християнизиран много преди да влезе в пределите на българската държава, няколко десетилетия преди управлението на Борис, и за съжаление няма запазени паметници от тази епоха. Ще завърша с думите на един от най-големите български историци проф. Петър Мутафчиев, който казва: “Борис е бил, ако не във всяко отношение най-великият, безспорно най мъдрият от всички владетели, които българите някога са имали. У никой друг измежду тях съзнанието за дълг и чувството на отговорност пред бъдещето не са били тъй дълбоки, както у него. ...Характерното за истински великите исторически личности са тежките вътрешни борби, които те преживяват, преди да стигнат до един завършен мироглед, и след това – мъчителните съмнения, всред които подготвят всяко решение. Но в огъня на тия колебания, съмнения и мъки изгарят сетните връзки, в които е омотана тяхната воля и настъпи ли време за действие, тя се навдига из пепелта им прочистена и безогледна, готова за подвиг и за всяка жертва.”
Уважаеми дами и господа, За Борис І знаем и много, и малко. Нe e известно нищо за времето от преди да стъпи на трона, малко неща са известни за личния живот и семейството му. Това, което знаем обаче е достатъчно, за да осъзнаем величието на неговото дело.
Да се говори за личността на Борис І е много трудно, защото тя не се вписва в общоприетите стереотипи за средновековен владетел. Той не е суров воин и не печели нито една война, но оставя страната си с увеличена територия и укрепнал международен авторитет. Не е интелектуалец, но изиграва решаваща роля за българското културно развитие от тогава до днес. Като любящ баща, “от скръб по сина си”, пленен от сърбите, владетелят прекратява войната с тях и сключва мир, но по късно, когато същият този син не оправдава неговото доверие, след като се е отказал в негова полза от престола, той го сваля от власт и наказва с ослепяване, защото се е опитал да върне старите езически култове.
Няма много информация за вътрешната и стопанската политика на Борис І, но е видно, че точно през време на управлението му се натрупва ресурсите за материалното измерение на бъдещия Златен век. В нашата история доброволно напускане на престола без вътрешен или външен натиск повече никога не се повтаря и това също е свидетелство за особената мярка, с която е скроен този човек. Младият български хан (кан, кана сюбиги) Борис идва на власт като горд езически владетел, издънка на династията на Крум и Омуртаг, която може би е разклонение на рода Дуло, към когото принадлежат владетелите Кубрат, Аспарух и Тервел. В средата на ІХ век България е трета европейска сила след Византия и Франкската империя, с граници далеч надхвърлящи балканските предели. Още от самото начало на управлението си владетелят демонстрира амбиция за продължаване на делото на предците си по стария добре утъпкан път – водене на завоевателни войни. Неуспехите, които претърпява не сломяват духа му, а го каляват. Чрез могъщото оръжие на дипломацията Борис превръща пораженията на бойното поле в победи. Прозрял, че Християнството ще донесе консолидация в разнородното езическо българско общество, а не вреда, както са смятали предците му, той извършва решителната стъпка да покръсти народа си през 864 г. без съмнение след дълго обмисляне и предварителна подготовка. След това, за да придобие гаранции за българската политическа независимост Борис І умело прави международен въпрос приобщаването на българите към някой от двата духовни християнски центъра – Рим и Константинопол. Владетелят отлично е знаел, че покръстването не е просто един акт, а поврат и то не само в религиозно отношение. Бунтът срещу приемането на Християнството и обвиненията в “лош закон” не го разколебават. Борис І довежда борбата до победен край, а жестокостта, с която се разправя с водачите и по-късно наказва сина си не му придава образа на фанатик, а на мъченик готов да жертва всичко което има, за да успее делото на живота му, което на съвременен език можем да наречем приобщаване на България към Европейската цивилизация. Борис І е държавник съумял да вникне далеч напред във времето, надскачайки нищетата на съвременниците си и това качество оправдава всички негови постъпки. Българският владетел не се посвенява да постави източното и западното християнство на ръба на схизмата при уреждането на статута на самостоятелната българска църква. На заседание на VІІІ Вселенски църковен събор от 4 март 870 г., след повече от пет години преговори и последователно преминаване на българския народ първо в православието и след това в католицизма, окончателно било решено България да се присъедини към общността на православните страни. Външно това изглеждало като триумф на Византия и Константинополския патриарх, но всъщност всички действия били умело режисирани от българския владетел. Разочарован от упорството на папа Николай І и след него на Адриан ІІ, които не одобрявали желаните от Борис кандидати за глава на българската църква, българският владетел предпочел подчинената на светската власт Източноправославна църква, като направил така, че облякъл решението за това в постановление на Вселенски събор. В онези години Византия е най-богатата и културна страна в Европа и Средиземноморието. Близостта с нея освен опасност от асимилация, която едва ли е била толкова страшна, защото могъщата българска държава от това време вече два века се е държала на европейската сцена, е давала възможност за ползотворно културно и стопанско взаимодействие. Не бива да се забравя и продължителният мир с нея, осигурен от акта на покръстването, а Византия била най-опасния български противник и без съмнение това донесло благоденствие и спокойствие на народа. Освен това, с поразителна далновидност Борис І далеч преди официалното приемане на Християнството се бил погрижил да не остави нищо на случайността и да осигури собствен български път на културно развитие, което би направило нищожни въжделенията на Византийската империя за религиозно, духовно, а оттам и политическо подчинение на българите. Отдавна е известно, че светите братя Кирил и Методий са създали своята азбука през 855 г. Това е близо десетилетие преди покръстването на българския народ, но има сериозни основания да се предположи, че в дъното на тяхната работа стои именно българския владетел. С присъщата си прозорливост той е можел да предвиди, че налагането на латински или гръцки в богослужението ще заплаши самостойното развитие на българската държава и трябва да се положат грижи за изобретяване на български книжовен език и писмена система пригодена за него. Този език обаче не можело да бъде въведен веднага преди да бъде канонично признат, което св. св. Кирил и Методий постигат през 869 г., когато славянските книги са осветени от папа Адриан ІІ в Рим. Преки свидетелства за това, че българският владетел и славянските просветители са поддържали връзка няма, но косвените никак не са за пренебрегване. В своя път от Византия до Великоморавия и Рим по суша те са можели да минат само през обширната българска държава, простираща се от Бяло море до езерото Балатон. Освен това в български писмени извори се споменава, че светите братя покръстили няколко десетки хиляди славяни на река Брегалница в Македония, а самият Борис “приел царството” на същата река. Макар че в науката се спори какви са по народност Кирил и Методий, българският произход на техните ученици Климент и Наум Охридски е категорично посочен в посветени на двамата житийни творби. Не случайно след смъртта на Методий през 885 г те заедно с починалия скоро след това Ангеларий се озовали в българският по онова време Белград, а посрещналият ги местен управител знаел, че Борис “отдавна жадувал за такива мъже”. Приемането на делото на солунските братя, а и вероятно неговото иницииране наред с покръстването на народа е най-великото дело на Борис І. Той прави цивилизационния избор на България още преди повече от хилядолетие и тя влиза в семейството на християнските европейски държави като носител на култура на своя език – нещо почти невиждано дотогава. От нашата страна българската писменост ще се разпространи сред руси, сърби, украинци и беларуси и ще ги приобщи към византийско-православния културен модел. Но тези неща са широко известни. Борис І е българският средновековен владетел, за чиито живот имаме сведения за най-голям брой години от възкачването му на престола през 852 до смъртта му на 2 май 907 г. По една случайност знаем тази дата от писмен старобългарски паметник, създаден благодарение на делото на самия Борис, който имал щастието да доживее до дълбока старост и да види неговите плодове. Тя е сред малкото други известни дати на смърт на български средновековни владетели, като точната дата на раждане на нито един не е установена. Ето защо това подсилва необходимостта от отдаване на почит пред този велик българин в днешния ден, като се надяваме, че рано или късно неговият гроб ще бъде разкрит от учените археолози. Той без съмнение е най-популярният български владетел в чужбина. Канонизиран скоро след неговата смърт, денят на успението му е и до днес отбелязан в католическия празничен календар и това го прави единствения български православен светец получил такова признание, каквото не е оказано дори и на съпокровителите на Европа св. св. Кирил и Методий. Българското лично име Борис е широко разпространено сред православния славянски свят, а и сред други народи. Руските светци Борис и Глеб, чиято памет се чества също на 2 май са синове на българска принцеса, потомка на св. цар Борис І. Българският народ, учени и църковни деятели отдавна отдават дължимата почит на владетеля покръстител, но неговото дело е такова, че каквото и да се направи винаги би изглеждало недостатъчно. Нашият принос към честванията тук също е скромен, но идва от цялата дълбочина на сърцата ни, а и Пловдив е бил християнизиран много преди да влезе в пределите на българската държава, няколко десетилетия преди управлението на Борис, и за съжаление няма запазени паметници от тази епоха. Ще завърша с думите на един от най-големите български историци проф. Петър Мутафчиев, който казва: “Борис е бил, ако не във всяко отношение най-великият, безспорно най мъдрият от всички владетели, които българите някога са имали. У никой друг измежду тях съзнанието за дълг и чувството на отговорност пред бъдещето не са били тъй дълбоки, както у него. ...Характерното за истински великите исторически личности са тежките вътрешни борби, които те преживяват, преди да стигнат до един завършен мироглед, и след това – мъчителните съмнения, всред които подготвят всяко решение. Но в огъня на тия колебания, съмнения и мъки изгарят сетните връзки, в които е омотана тяхната воля и настъпи ли време за действие, тя се навдига из пепелта им прочистена и безогледна, готова за подвиг и за всяка жертва.”
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
