Постинг
18.04.2011 21:18 -
Душевността на българина през ХV – ХVІІ век: Обзор и критика на основните мнения и изследвания (1)
Автор: vidboy
Категория: История
Прочетен: 4220 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 27.04.2011 20:04
Прочетен: 4220 Коментари: 1 Гласове:
4
Последна промяна: 27.04.2011 20:04
Сега вече всичко наистина е наред и с текста, и с бележките. Който иска да чете.
д-р Видин Сукарев В българското обществено мнение единодушно е възприето, че по време на османското владичество българският народ е подложен на държавна, религиозна, народностна и стопанска дискриминация от страна на турците. Общото убеждение е, че страданията са били най-силни през първите три века – ХV, ХVІ и ХVІІ, но те никога не престанали до Освобождението през 1878; при това само в свободните земи, включващи между половината и една трета от цялото българско население и етническо пространство. [1] Всъщност българските професионални историци, които са поставяли такива крайни оценки за първите три века от османското робство никога не са били мнозинство както сред водещите, така и сред всички представители на историческите науки във България. [2] Никъде на Балканите не могат да бъдат възприети безрезервно мненията на турската историография, че християните в империята благоденстват под османско управление, [3] но опитите апокалиптичните настрения към този период, особено що се отнася до неговото начало, не намериха много последователи измежду българските учени. [4] Българската историография винаги е изследвала и разглеждала този въпрос преобладаващо обективно и без излишни емоции.[5] Но поради много обстоятелства българските историци имат малко възможности да влияят на общественото мнение. Масовият българин винаги е приемал радушно всяко издание, потвърждаващо неговите разбирания и отхвърлял всички, които доказват противното. [6] Съществува много добър пример за това колко чувствителни са българите по отношение на османското владичество и как те се доверяват на собствените си убеждения, а не на историците, които те имплицитно определят като слуги на политиците, когато пишат непопулярни неща. След демократичните промени на 10 ноември 1989 г. се появи слух, че изразът "турско робство" в учебниците е заменен с друг - "османско присъствие".[7] Напразно проф. Цветана Георгиева, международно утвърден учен османист, опита да докаже, че не съществува български учебник или научно изследване, където да се употребява последната формулировка.[8] Повечето българи не само отхвърлят научно коректния и международно установен термин "османско владичество", но и упорстват да наричат периода "турско робство". Същият слух неизменно съществува и в наши дни. След освобождението от 1878 г. в България за дълго време акценти на историческите изследвания бяха средновековието и Българското възраждане. Първите три века османска власт бяха оставени встрани поради различни причини, но най-съществената беше малкият брой подготвени професионалисти. Нарастването на научния интерес след Втората световна война доведе до поява на повече специалисти и кръгът на познание се разшири значително. За мнозинството от неспециалисти обаче вековете преди Българското възраждане си остават столетия на подтисничество и национално унижение. Изследванията показват, че такива мнения са в много случаи преувеличени; по този начин между академичните издания, от една страна, и учебниците, националните чествания, музейни експозиции и популярната литература, от друга страна, се отвори широка пропаст. Безспорно е, че българската историография е страдала от цензура и политически ограничения.[9] Но с края на ерата на Сталинизма (в България след 1956) препятствията започват да намаляват. До края на 80-те години българските учени се налага да се съобразяват с управляващите , но вече не на всяка цена.[10] В научните издания е възможно да се изразят и обосноват мнения различни от официалните, но те стават известни единствено на професионалистите. Историците, които не са съгласни да служат на политическата конюнктура избират да работят в области, където се чувстват сигурни и разполагащи с достагъчно документи, които да подкрепят техните тези.[11] Като резултата българската историческа школа остана близка до позитивистките форми на изследване,[12] въпреки че критикуваше позитивизма от методологическа гледна точка на марксистката философия.[13] Заради тази и много други обективни причини, като международната изолация и задължителното използване на принципите на диалектическия материализъм българските исторически трудове бяха слабо засегнати от следвоенните идеи и изследвания на Новата история и историческата антропология. [14] Проблемът за образът на душевността на българина по време на дълготрайната българска история беше поставен в маргинално положение и само малка част от историците му обръщаха внимание. Тази тема остана предпочитана за патриотично настроени интелектуалци, които до голяма степен споделят масовите настроения за трагичното и героично българско историческо минало.[15] В тези работи, въпреки някои интересни приноси няма нищо положително за развитието на историческото познание в България относно периода ХV – ХVІІ в.[16] В същото време малкия брой профeсионални историци, които са писали по тези проблеми се състои от няколко водещи в страната учени – факт даващ стабилна основа и благоприятни възможности за бъдещо нарастване на работите и интереса. Първият български историк, подложил на философски и психологически анализ историческите процеси, засягащи България е проф. Петър Мутафчиев. Той е специалист по византийска и средновековна българска история и няма нищо чудно, че съсредоточава своите усилия главно върху този период. Плановете на Петър Мутафчиев засягат преди всичко средновековната българска история до османското завоевание,[17] но на едно място видният медиевист, представяйки характерните за българина психологически черти, определено засяга и османското владичество. При анализ на написаното става ясно, че характерологическите особености българският селянин не са се променили особено между епохата на българското средновековие и авторовото съвремие (в случая началото на 40-те години на ХХ век).[18] А е пределно ясно, че селяните съставляват огромния процент от българското население през посочения период. Кои са главните черти на образа на душевността на българите от османското завоевание до началото на Българското национално възраждане? Само трима български историци след П. Мутафчиев обръщат по-съществено внимание на този въпрос – проф. Христо Гандев, академик Димитър Ангелов и проф. Николай Генчев.[19] Проф. Хр. Гандев е известен като историк на Българското възраждане. В началото на 40-те години на ХХ век той публикува работа, където критикува представата за "Тъмните векове" и доказва, че през ХVІІ и ХVІІІ в. в българските земи са работили и поддържали връзката и спомена за българската средновековна държава множество килийни училища и манастири; следователно българите не били загубили своето национално самосъзнание и самоопределение, въпреки дългото чуждо господство.[20] Още по странно на този фон Хр. Гандев издава през 1972 г. друго изследване, в което обявява ХV век за абсолютна катастрофа за българския народ.[21] В този труд една от главите е озаглавена "Отражение на османското завоевание върху народната душевност". Там той изтъква, че българската народност претърпява чудовищни демографски и психически загуби по време на втората половина на ХІV и целият ХV век, дължащи се на кланета, заробвания, вземане на еничари, бягства извън българските предели и т. н. Според авторът българската душевност била белязана с чувство на безсилие и невъзвратимост заради убийствата и опустошенията, които съпътстват немюсюлманското население в завоюваните Балкански земи, и особено българските през целия изследван период.[22] По този начин се оказва, че българската душевност претърпява тежък удар, но въпреки всичко според други изследвания на Хр. Гандев едно столетие по-късно българското общество успява да възстанови своите жизнени сили. Като потвърждение на това заключение е фактът, че четири години след отпечатването на книгата за българската народност през ХV в., през 1976 г. е преиздадена по-ранната монография на Х. Гандев.[23] Той не развива проблема с образа на българската душевност през време на цялото османско владичество или предвъзрожденския период и едно генерално заключение основано на неговото противоречиво отношение в различни работи е твърде несигурно. Хр. Гандев обаче свързва своята изследователска работа за османското завоевание с т. нар. "Теория на катастрофата"[24] и именно за времето от средата на ХІV до края на ХV век неговото становище за съществена негативна промяна в българската народностна психика е категорично. Вече беше споменато за дискусиите породени в българската историография около тезата на Гандев за биологичния колапс. Те са достатъчно силни, за да накарат авторът да редактира и публикува отново своето изследване със заключения за демографските загуби почти намалени наполовина.[25] Сред мнозинството от българите обаче останаха впечатленията от първото издание. Числата все още се използват в т. нар. народопсихологическа литература. [26] Проблемът с историческото проучване на българската душевност се усложнява от оскъдността на изворите и от гореспоменатото негативно отношение на българите като цяло към османското владичество. Тези две причини дават допълнително обяснение на факта, че не много историци са се занимавали с такива изследвания. Сред изключенията е акад. Д Ангелов. Той е водещ специалист по византийски и средновековни проучвания след Втората световна война. В първото от своите монографични изследвания, посветени на образа на душевността на българите той изследва по-ранния период – от покръстването на българската държава в средата на ІХ век до края на ХІV в., когато тя е подчинена на османските турци.[27] Още в тази книга Д. Ангелов докосва в много случаи въпроси от следващата епоха и по-късно, през последните години от живота си, той насочва много усилия към българската история от османското иго. На базата на своите изчерпателни познания на разнообразните извори, Д.Ангелов убедително излага гледната точка, че въпреки всички жертви, опустошения и подтисничества българският народ не е загубил своята идентичност и споменът за предишната българска държава.[28] В друга своя книга за периода ХV – ХІХ век Д. Ангелов изследва българската душевност, но като цяло обръща малко внимание на типично психологически въпроси.[29] Той предпочита да се занимава с проблеми, съврзани главно с областта, в която работи от дълги години - историческото развитие на българската народност. Д. Ангелов защитава позицията, че фолклорните записи, макар и късно направени са важен източник за проучване на душевността. [30] Със своята старателна работа и професионално отношение акад. Д. Ангелов дава добър пример как трябва да се изследва образът на българската душевност, както и други близки до нея проблеми от миналите столетия. Разбира се, в неговите работи могат да се намерят и някои недостатъци, но те са лесно обясними с обстоятелството, че подобни работи са нови за българската историография и че читателите, професионалисти или не, често очакват да прочетат нещо, което да посрещне техните собствени представи – трудна за постигане задача за такава абстрактна материя. Д. Ангелов поставя много проблеми за изследване за периода на първите векове османско владичество. Повечето от тях остават недовършени, но е значителна заслугата, че със своят взор на голям учен акад. Ангелов е прозрял, че тези въпроси не трябва да бъдат пренебрегвани от историческата наука. Така че в проучване на българската душевност през вековете преди Възраждането, неговите работи задължително трябва да присъстват на водещо място. Николай Генчев е сред най-уважаваните български историци и е известен далеч извън академичните кръгове. Той подлага на преоценка някои събития и процеси на първо място от българската възрожденска и културна история, въпреки че има приноси и в други области. Като число неговите работи за образа на българската душевност не са повече от тези на горепосочените автори.[31] Н. Гeнчев обаче по-последователно разглежда този въпрос и в сравнение с Хр. Гандев и Д. Ангелов го разработва теоретически в по-голяма степен. Относно ХV – ХVІІ в. Н. Генчев споделя близко до мнението на Х. Гандев за опустошителния характер на османското завоевание и неговите негативни последици върху българската душевност и история като цяло. Той набляга върху кръвопролитията като един от главните фактори за съзнанието и поведението на българина през късното средновековие.[32] Според него разрушаването на българската държава за няколко столетия наред ограничава силно икономическия, културния и демографски потенциал на българската народност.[33] Авторът е убеден, че приемствеността в душевните образи на българите от времето на свободната българска държава и тези през столетията на османското владичество е крайно нарушена.[34] Н. Генчев описва средновековния българин от времената предхождащи османското нашествие като груб и безмилостен войн и на тази основа той създава контраст с българското население от по-късните времена, описано от много чуждестранни пътешественици като плахо и миролюбиво.[35] Всъщност няма никакви сериозни доказателства за масова войнственост сред обикновените хора в България по време на Второто българско царство; напротив данните разкриват все по-малко и по-малко участие на мъжкото население във военните кампании през ХІІІ и ХІV в. С изключение на управлението на първите Асеневци и въстанието на Ивайло българската армия не била многобройна – тя рядко надхвърляла десет хиляди души и включвала висок процент чужди наемници. [36] Позицията на Н. Генчев зависи на първо място от неговите сравнителни методи. Той съпоставя културно и демографски българското общество с други общества от Християнска Европа, останали свободни от османска инвазия.[37] На този план естествено българският народ изглежда твърде изостанал, но Генчев не съставя отчайваща цялостна картина.[38] Според него българското културно развитие трябва да се изследва реалистично без нихилизъм и мегаломания, които той сочи като основни черти на българския характер; и често са се появявали дори в научните изследвания.[39] Културните изследвания са водещи за Н. Генчев и въпреки че той обявява своя интерес към българската душевност и психика, неговите работи върху тези проблеми остават недовършени и притежават относителна цялост именно във връзка с културните проучвания.[40] Във всеки друг аспект те стоят някак изолирани, главно защото след края на 80-те години авторът спира да се занимава с тях.[41] Н. Генчев обаче дава множество препоръки от голяма полза относно евентуалните бъдещи изследвания на българската душевност. [42] Краткият преглед, направен тук е достатъчен, за да маркира откъде споменатите трима автори започват своите изследвания върху българската душевност през ХV – ХVІІ век. Съществуват няколко отправни точки. Хр. Гандев тръгва от своите демографски проучвания и техните резултати естествено отразяват трагична картина. Тази картина обаче отдавна е подложена на съмнение и вероятно е невярна.[43] Той търси подкрепа за неговата теза във фолклорни източници и в този смисъл обръща най-сериозното си внимание върху българската душевност;[44] но е невъзможно да се докаже, че тези песни представят цялостна и надеждна картина за времето на османското завоевание и целия ХV век. [45] Другият изследователски подход на Хр. Гандев към епохата – културният – предлага съвсем друга визия. Според него в културния живот след ХVІ век личат много общи неща с времето преди завоеванието и въпреки че на това място авторът не пише много за душевността на тогавашните българи или други въпроси в тази връзка, подобен резултат изглежда твърде вероятен. [46] Димитър Ангелов изхожда от темата за самоопределението на българската народност. Той изследва такива проблеми като териториалното единство и проявите на патриотизъм. Авторът проследява също духовната база на българската традиционна култура през свободните средни векове, османския период и първите векове след освобождението. Резултатите разкриват представа за стабилна приемственост в културните и психологически нива на българското общество, разбира се в тези, които са пощадени от завоеванието. [47] Културно-историческият подход на Н. Генчев показва голям брой проблеми в българското развитие по време на османското владичество. Според него разрушенията от завоеванието, новият ред и живот, пораждат сериозни трансформации в българската култура.[48] Той е убеден, че българската народова психика след завоеванието се променя, което изглежда безспорно, но не звучи достатъчно убедително обяснението, че най-влиятелните фактори за това са кръвопролитията, насилията, злоупотребите и жестокостите на мюсюлманите над християнското население.[49] По принцип период от няколко столетия е достатъчен за настъпване на сериозни промени в психологията на една етническа общност, но с подобно отношение е невъзможно да се обоснове какви са те и в каква степен новите условия на живот са повлияли за тях; приемствеността, установена в области като поселищния живот, културните традиции, стопанското развитие, особено в селата, където живее големият процент от населението и др. области[50] дава доказателства за точно обратното твърдение. Н. Генчев, например, нарича философията на българина "теристка",[51] но едва ли може да има съмнение, че българите са били здраво свързани със земята и селското стопанство далеч преди османското завоевание.[52] Разкривайки културните процеси и характерни черти на българската средновековна държава и съпоставяйки ги по този начин с тези от следващите столетия, Н. Генчев обрисува повече приемственост, отколкото разруха. Разбира се, културният живот от ХІV век не може да се сравнява с този от ХV но като численост засвидетелстваната творческа интелигенция от последното столетие е по-многобройна, отколкото тази през ХІІІ век. През следващите столетия броят на интелигенцията нарасва и достига през ХVІ век стойността отпреди завоеванието.[53] Ясно е, че качеството на подготовка и образование по време на свободното средновековие е било на много по-високо ниво, но това не може да промени факта, че българският народ без аристокрация и висши клирици успява да поддържа свой собствен вариант на високата културна традиция. Така образът на душевността на българите през ХV – ХVІІ век е твърде противоречив, но той е резултат от малобройни и неособено последователни проучвания, така че вероятно това е главната причина за противоречията. Българинът обаче винаги е бил пълен с противоположности.
[1] Срв. Ц. Георгиева. Светът на българите през столетията на османското владичество (началото на ХV - края на ХVII в.). С., 1993, с. 7, 13; Eadem. Пространство и пространства на българите ХV-ХVII век. С., 1999, с. 183. Вж. и М. Исов. Най-различният съсед: Образът на османците (турците) и Османската империя (Турция) в българските учебници по история през втората половина на XX век. Под ред. Михаил Груев. С., Междунар. център за изследване на малцинствата и култ. взаимодействия, 2005. [2] Историците – за истината, за насилията, за себе си. София: Университетско издателство “Св. Кл. Охридски”, 1994. Съст. А. Запрянова, Е. Вечева, с. 62 – 63, 73, 103, 157 др. [3] И. Снегаров. Турското владичество пречка за културното развитие на българския народ и останалите балкански народи. С., 1958, с. 3, 19 (бел. 1); Ц. L. Barkan. Osmanlı imparatorluğunda bir iskвn ve kolonizasyon metodu olarak sьrgьnler. İktisat fakultesi mecmu’asi, C., XI, 1949, p. 524 – 529, цит по В. Мутафчиева. За точните методи в областта на историческата демография. Някои бележки върху методиката на две нови монографии. – ИПр, 1973, 3, с. 134; Н. Генчев. Българската култура ХV – ХІХ в., С. 1988, с. 88; H. Inalcik. The Ottoman Empire. The Classical Age 1300 – 1600. London, Butler & Tanner, 1997, p. 6 – 7, 10 – 11; М. Кил. Изкуство и общество в България по време на турския период ХV – ХVІІ в. Прев. Р. Градева С., 2003, с. 27 - 28. [4] Срв. дискусията, породена след излизането на книгата на Хр. Гандев. Българската народност през ХV век. Демографско и етнографско изследване. С., 1972; В. Мутафчиева. За точните методи…, с. 134 – 141; Стр. Димитров. Мезрите и демографския колапс на българската народност през ХVв. – Векове, 1973, 6, 50 – 65; А. Григоров. Всички мезри ли са били землища на запустели селища? – ИПр, 1980, 6, с. 85 – 95 Хр. Гандев. Върху методологическите въпроси, свързани с книгата Българската народност през ХV в. Демографско изследване. – ИПр 1973, 6, с. 91 – 102; Idem. Теорията и изследователската практика в историческата демография. – Векове, 1975, 1, 56 – 67. [5] Срв. такива издания, чиито заглавия говорят за напълно преднамерено отрицателно отношение към османското владичество: Положението на българския народ под турско робство, съст. и ред. Н. Тодоров. С., 1953; И. Снегаров, Турското владичество пречка за културното развитие...; Сборниците с извори, съставени от П. Петров, Асимилаторската политика на турските завоеватели, С., 1962; По следите на насилието. Документи за помохамеданчвания и потурчвания (ХІV – ХІХ в.), С., 1972; По следите на насилието. Документи и материали за налагане на исляма, 2-ро основно преработено и допълнено издание, ч. І, С., 1987 и ч. ІІ, С., 1988.Още по-добър пример са колективните издания на БАН върху българската история: История на България в два тома, том І, С., 1954, с. 245 – 293; История на България в четиринадесет тома, т. ІV Българският народ под османско владичество (от ХV до началото на ХVІІІ в.), С., 1983. [6] Историята като наука, образование и професия : Научна конференция: Созопол : 13-16 октомври 2000 г. Доклади и дискусии. Състав. Л. Стоянов, В. Методиев. С., Гутенберг, 2002, с. 19 (думи на Вера Мутафчиева), 20 – 21 (Ц. Георгиева); Историците – за истината, за насилията, за себе си, с. 166 – 167, 173. [7] Вж. за това Ц. Георгиева. Светът на българите...., с. 8 – 11. [8] Ц. Георгиева. Изследванията по историята на българските земи през ранните столетия на османското владичество в хода на поредния български преход (1989 – 2004). – В: Предизвикателствата на промяната. Национална научна конференция 10 ноември 2004. С., Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2006, с. 100. [9] Съдът над историците. Българската историческа наука – документи и дискусии 1944-1950. Т. 1. Съст. В. Мутафчиева, В. Чичовска, Д. Илиева, Е. Нончева, Зл. Николова, Ц. Величкова. С., 1995. [10] М. Исусов. Историческата наука и нашата съвременност, ИПр, 1991, 1; Срв. А. Запрянова, Бл. Нягулов, Ил. Марчева. Историографията между приемствеността и промяната. – ИПр 2005, 1 – 2, с. 14 – 15 и цит. там л-ра., по-специално: М. Todorova. Historiography of the Countries of Eastern Europe: Bulgaria. In: American Historical Review, 94 (4) 1992, p. 1105 – 1117. [11] Историците – за истината, за насилията, за себе си, с. 79 – 80, 103, 130....., 164 – 165 etc; М. Исусов. Op. cit.; M. Todorova. Op. cit. [12] А. Запрянова, Бл. Нягулов, Ил. Марчева. Op. cit., p, 31; D. Koleva, I. Elenkov. Did “the Change” Happen? Post-socialist Historiography in Bulgaria. – Historiography in Southeast Europe after Socialism. Study on South East Europe. Vol. 4. Mьnster: Lit, 2004, p. 113 – 120; M. Todorova. Op. cit.; Р. Даскалов. Как се мисли българското Възраждане? Историографско проучване. С., Лик, 2002, с. 30 - 31. [13] Вж. нпр. К. Георгиев. Историята и нейните извори. С., "Наука и изкуство", 1981, с. 249 - 262, especially 252 - 253 and 257. [14] А. Запрянова, Бл. Нягулов, Ил. Марчева.. Op. cit., p. 34; Историци за историята. Съст. М. Тодорова. С., 1988, с. 6; Р. Даскалов. Между Изтока и Запада. Български културни дилеми. С., Лик, 1998, с. 311, бел. 33. [15] Срв. Ц. Георгиева. Изследванията по историята на българските земи през ранните столетия на османското владичество, с. 100 – 101. Тези настроения се споделят предимно от неисторици, но особено шумно ги разтръбяват неколцина учени които се занимават с популяризиране на историята, сред които най-известен е директорът на НИМ Божидар Димитров. [16] За т. нар. Народопсихологическа литература срв. по-долу. [17] В. Гюзелев. Размишленията върху българската средновековна история на проф. Петър Мутафчиев. (Предговор към П. Мутафчиев. Книга за българите), с. 6 – 8. [18] П. Мутафчиев. Книга за българите, с. 169. [19] Други изследователи, които в свои трудове засягат някои по-тесни въпроси, свързани с душевността на българина през ХV – ХVІІ век са: И. Венедиков (Вж. бел. 52 по-долу); М. Галанова. Извори за етнопсихологическите изследвания. – В: Помощни исторически дисциплини. Т 5. С., 1991, с. 230 – 242; Н. Данова. Представата за „другия” на Балканите: Образът на гърка в българската книжнина през ХV – средата на ХІХ век. – ИПр, 1993, 6, с. 3 – 24; Р. Градева. Турците в българската книжнина. ХV – ХVIII в. – В: Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха. С., 2001, с. 112 – 134. [20] Хр. Гандев. Фактори на българското възраждане 1600 — 1830. С., Българска книга, 1943, с. 6 – 7, 179 – 185. Второ издание в сборника от работи на Хр. Гандев. Проблеми на Българското възраждане, С. 1976, с. 28, 104 – 107. [21] Хр. Гандев. Българската народност през ХV век, част І. Съдбата на българската народност и на нейната поселищна система през ХV век. На много места в текста.. [22] Ibidem, p. 171 – 179. [23] Виж бел. 19. [24] За тази теория вж. М. Кил. Изкуство и общество, с. 25 – 27. [25] Хр. Гандев. Българската народност през ХV век. Демографско и етнографско изследване. С., 1989. [26] Вж. по-долу бел. 83. [27] Д. Ангелов. Българинът в Средновековието: Светоглед, идеология, душевност. Варна, Г. Бакалов, 1985. [28] Idem. Българската народност през вековете. Ст. Загора, “Идея”, 1994, с. 66 – 67, и особено 89. [29] Idem. Душевността на българина в песенния фолклор. С., ИФ-94, 2002. [30] Idem. Българската народност през вековете, с. 120 – 124; Душевността на българина в песенния фолклор, c 15. [31] Н. Генчев. Историческата съдба и народопсихологията на българите. ГСУ ИФ 1988 (1985) Катедра по история и теория на културата; Idem. Очерци. Социално-психологически типове в българската история. С., 1987; много въпроси от тази проблематика саа засегнати и в друга негова работа: Българската култура ХV – ХІХ в. С., 1988. [32] Н. Генчев. Историческата съдба и народопсихологията на българите, с. 27 – 28, 42; Idem. Българската култура ХV – ХІХ в. c. 101 – 102. [33]. Ibid., p. 94 – 96. [34] Idem. Историческата съдба и народопсихологията на българите, с. 32 – 33, 42, 44. [35] Ibid., p. 23, 44; Вж събрани примери в пътеписната л-ра у: М. Йонов. Европа отново преоткрива българите. Българите и българските земи през погледа на чужди пътешественици ХV – ХVІІІ в. С., 1980 с. 29, 31, 35 – 36, 162 – 163, 170 – 171. [36] Д. Ангелов, Б. Чолпанов. Българска военна история. Ч 2. От втората четвърт на 10 век до втората половина на 15 век. С., Издателство на БАН, 1989, с. 213. [37] Вж. бел. 31. [38] Idem. Историческата съдба и народопсихологията на българите, с. 25. [39] Idem. Българската култура ХV – ХІХ в, с. 15 - 17; Историческата съдба и народопсихологията на българите, 37 – 39. [40] Idem. Българската култура ХV – ХІХ в, с. 8. [41] Р. Даскалов. Поглед към творческия път на проф. Николай Генчев. – ИПр, 2006, 1 – 2, с. 207, 219. [42] Вж. бел. 38. [43] Вж. бел. 4. [44] Вж. бел. 20. Подобно е положението и при Н. Генчев. Историческата съдба и народопсихологията на българите, с. 42. [45] Фолклорните източници са твърде противоречиви. Използвайки ги, например, Д. Ангелов установява значителен континюитет между душевността на българина преди и след османското завоевание. Вж. Д. Ангелов. Душевността на българина в песенния фолклор, c. 15 – 16, 35 – 36, 92 – 116, 188, 203 – 222 и др. Освен това фолклорните сюжети обикновено са много старинни и често са общи за различните народи. Вж. И. Шишманов. Песента за мъртвия брат в поезията на Балканските народи. – Ч. 1 – 2. СбНУНК ХІІІ, 1896, с. 474 – 570, ХV, 1898, с. 449 – 601; П. П. Славейков. Българската народна песен. – В: Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност. Съст. И. Еленков, Р. Даскалов, с. 55 – 60; Е. Теодоров. Български народен героичен епос. С., 1981, с. 19 – 96; И. Георгиева. За континюитета на античната култура в българската народна култура. – В: България в света от древността до наши дни. Т. 2. с. 516 – 525; Ст. Джуджев. По следите на една древна музикална култура в Тракия. – Пак там, с. 595 – 608; Ил. Манолов. Древнотракийски елементи в българската народна музика. – Пак там, с. 609 – 615; Сн. Ракова. Форклор и средновековие на Балканите. Историческата памет за кръстоносните походи. – В: Studia Balcanica, XXIII. Изследвания в чест на чл.-кореспондент проф. Страшимир Димитров. Ч. 1., с. 134 – 141; Г. Михайлов. Тракийски и други древни елементи в героичния епос. – Векове, 1976, 5, с. 27 – 31; С. Стойкова. Към въпроса за приемствеността (континюитета) в българската епическа традиция. – Български фолклор, 1979, 1, с. 16 – 22; Р. Иванова. Архаични черти в образа на южнославянският епически герой. – Славянска филология, 1988, с. 162 – 172. [46] Хр. Гандев. Фактори на българското възраждане, (1943), с. 181. Той определя светогледът на българина от началото на ХVІІ век като църковно-религиозен с езически отсенки – характеристика твърде близка до тази на обикновените хора от Западна Европа по същото време. Срв. А. Гуревич. Средновековният свят: Културата на мълчащото мнозинство. Прев. Е. Трендафилова. С., 2005, с. 261, 296 – 297. [47] Д. Ангелов. Българската народност през вековете, с. 288 – 289; Idem. Българинът в средновековието..., с. 193 – 197. [48] Н. Генчев. Българската култура ХV – ХІХ в, с. 102 - 104; Вж. и Ц. Георгиева. Изследванията по историята на българските земи през ранните столетия на османското владичество в хода на поредния български преход, с. 103. [49] Н. Генчев. Българската култура ХV – ХІХ в, с. 101 – 102; Idem. Историческата съдба и народопсихологията на българите, с. 23 - 24, 32 - 33. [50] Ц. Георгиева. Пространство и пространства на българите ХV-ХVII век, с. 137 – 139, 179, 188 – 189; Р. Ковачев. Опис на Никополския санджак от 80-те години на ХV в. С., 1997, с. 100; Е. Радушев. Демографски и етнорелигиозни процеси в Западните Родопи през ХV – ХVІІІ в. (Опит за преосмисляне на устойчиви историографски модели). – Историческо бъдеще, 1998, 1, с. 69 – 70. [51] Н. Генчев. Историческата съдба и народопсихологията на българите, с. 34 [52] Вж. по-този въпрос И. Венедиков. Душевността на средновековния земеделец. – В: Развитие на земеделието в по българските земи. Съст. И. Венедиков. С., 1981, с. 281 – 302; Вж. в същия сборник и И. Венедиков, Мария Йосифова. Свободният български земеделец в Османската империя с. 245 – 256. [53] Idem. Българската култура ХV – ХІХ в, с. 62, 106.
д-р Видин Сукарев В българското обществено мнение единодушно е възприето, че по време на османското владичество българският народ е подложен на държавна, религиозна, народностна и стопанска дискриминация от страна на турците. Общото убеждение е, че страданията са били най-силни през първите три века – ХV, ХVІ и ХVІІ, но те никога не престанали до Освобождението през 1878; при това само в свободните земи, включващи между половината и една трета от цялото българско население и етническо пространство. [1] Всъщност българските професионални историци, които са поставяли такива крайни оценки за първите три века от османското робство никога не са били мнозинство както сред водещите, така и сред всички представители на историческите науки във България. [2] Никъде на Балканите не могат да бъдат възприети безрезервно мненията на турската историография, че християните в империята благоденстват под османско управление, [3] но опитите апокалиптичните настрения към този период, особено що се отнася до неговото начало, не намериха много последователи измежду българските учени. [4] Българската историография винаги е изследвала и разглеждала този въпрос преобладаващо обективно и без излишни емоции.[5] Но поради много обстоятелства българските историци имат малко възможности да влияят на общественото мнение. Масовият българин винаги е приемал радушно всяко издание, потвърждаващо неговите разбирания и отхвърлял всички, които доказват противното. [6] Съществува много добър пример за това колко чувствителни са българите по отношение на османското владичество и как те се доверяват на собствените си убеждения, а не на историците, които те имплицитно определят като слуги на политиците, когато пишат непопулярни неща. След демократичните промени на 10 ноември 1989 г. се появи слух, че изразът "турско робство" в учебниците е заменен с друг - "османско присъствие".[7] Напразно проф. Цветана Георгиева, международно утвърден учен османист, опита да докаже, че не съществува български учебник или научно изследване, където да се употребява последната формулировка.[8] Повечето българи не само отхвърлят научно коректния и международно установен термин "османско владичество", но и упорстват да наричат периода "турско робство". Същият слух неизменно съществува и в наши дни. След освобождението от 1878 г. в България за дълго време акценти на историческите изследвания бяха средновековието и Българското възраждане. Първите три века османска власт бяха оставени встрани поради различни причини, но най-съществената беше малкият брой подготвени професионалисти. Нарастването на научния интерес след Втората световна война доведе до поява на повече специалисти и кръгът на познание се разшири значително. За мнозинството от неспециалисти обаче вековете преди Българското възраждане си остават столетия на подтисничество и национално унижение. Изследванията показват, че такива мнения са в много случаи преувеличени; по този начин между академичните издания, от една страна, и учебниците, националните чествания, музейни експозиции и популярната литература, от друга страна, се отвори широка пропаст. Безспорно е, че българската историография е страдала от цензура и политически ограничения.[9] Но с края на ерата на Сталинизма (в България след 1956) препятствията започват да намаляват. До края на 80-те години българските учени се налага да се съобразяват с управляващите , но вече не на всяка цена.[10] В научните издания е възможно да се изразят и обосноват мнения различни от официалните, но те стават известни единствено на професионалистите. Историците, които не са съгласни да служат на политическата конюнктура избират да работят в области, където се чувстват сигурни и разполагащи с достагъчно документи, които да подкрепят техните тези.[11] Като резултата българската историческа школа остана близка до позитивистките форми на изследване,[12] въпреки че критикуваше позитивизма от методологическа гледна точка на марксистката философия.[13] Заради тази и много други обективни причини, като международната изолация и задължителното използване на принципите на диалектическия материализъм българските исторически трудове бяха слабо засегнати от следвоенните идеи и изследвания на Новата история и историческата антропология. [14] Проблемът за образът на душевността на българина по време на дълготрайната българска история беше поставен в маргинално положение и само малка част от историците му обръщаха внимание. Тази тема остана предпочитана за патриотично настроени интелектуалци, които до голяма степен споделят масовите настроения за трагичното и героично българско историческо минало.[15] В тези работи, въпреки някои интересни приноси няма нищо положително за развитието на историческото познание в България относно периода ХV – ХVІІ в.[16] В същото време малкия брой профeсионални историци, които са писали по тези проблеми се състои от няколко водещи в страната учени – факт даващ стабилна основа и благоприятни възможности за бъдещо нарастване на работите и интереса. Първият български историк, подложил на философски и психологически анализ историческите процеси, засягащи България е проф. Петър Мутафчиев. Той е специалист по византийска и средновековна българска история и няма нищо чудно, че съсредоточава своите усилия главно върху този период. Плановете на Петър Мутафчиев засягат преди всичко средновековната българска история до османското завоевание,[17] но на едно място видният медиевист, представяйки характерните за българина психологически черти, определено засяга и османското владичество. При анализ на написаното става ясно, че характерологическите особености българският селянин не са се променили особено между епохата на българското средновековие и авторовото съвремие (в случая началото на 40-те години на ХХ век).[18] А е пределно ясно, че селяните съставляват огромния процент от българското население през посочения период. Кои са главните черти на образа на душевността на българите от османското завоевание до началото на Българското национално възраждане? Само трима български историци след П. Мутафчиев обръщат по-съществено внимание на този въпрос – проф. Христо Гандев, академик Димитър Ангелов и проф. Николай Генчев.[19] Проф. Хр. Гандев е известен като историк на Българското възраждане. В началото на 40-те години на ХХ век той публикува работа, където критикува представата за "Тъмните векове" и доказва, че през ХVІІ и ХVІІІ в. в българските земи са работили и поддържали връзката и спомена за българската средновековна държава множество килийни училища и манастири; следователно българите не били загубили своето национално самосъзнание и самоопределение, въпреки дългото чуждо господство.[20] Още по странно на този фон Хр. Гандев издава през 1972 г. друго изследване, в което обявява ХV век за абсолютна катастрофа за българския народ.[21] В този труд една от главите е озаглавена "Отражение на османското завоевание върху народната душевност". Там той изтъква, че българската народност претърпява чудовищни демографски и психически загуби по време на втората половина на ХІV и целият ХV век, дължащи се на кланета, заробвания, вземане на еничари, бягства извън българските предели и т. н. Според авторът българската душевност била белязана с чувство на безсилие и невъзвратимост заради убийствата и опустошенията, които съпътстват немюсюлманското население в завоюваните Балкански земи, и особено българските през целия изследван период.[22] По този начин се оказва, че българската душевност претърпява тежък удар, но въпреки всичко според други изследвания на Хр. Гандев едно столетие по-късно българското общество успява да възстанови своите жизнени сили. Като потвърждение на това заключение е фактът, че четири години след отпечатването на книгата за българската народност през ХV в., през 1976 г. е преиздадена по-ранната монография на Х. Гандев.[23] Той не развива проблема с образа на българската душевност през време на цялото османско владичество или предвъзрожденския период и едно генерално заключение основано на неговото противоречиво отношение в различни работи е твърде несигурно. Хр. Гандев обаче свързва своята изследователска работа за османското завоевание с т. нар. "Теория на катастрофата"[24] и именно за времето от средата на ХІV до края на ХV век неговото становище за съществена негативна промяна в българската народностна психика е категорично. Вече беше споменато за дискусиите породени в българската историография около тезата на Гандев за биологичния колапс. Те са достатъчно силни, за да накарат авторът да редактира и публикува отново своето изследване със заключения за демографските загуби почти намалени наполовина.[25] Сред мнозинството от българите обаче останаха впечатленията от първото издание. Числата все още се използват в т. нар. народопсихологическа литература. [26] Проблемът с историческото проучване на българската душевност се усложнява от оскъдността на изворите и от гореспоменатото негативно отношение на българите като цяло към османското владичество. Тези две причини дават допълнително обяснение на факта, че не много историци са се занимавали с такива изследвания. Сред изключенията е акад. Д Ангелов. Той е водещ специалист по византийски и средновековни проучвания след Втората световна война. В първото от своите монографични изследвания, посветени на образа на душевността на българите той изследва по-ранния период – от покръстването на българската държава в средата на ІХ век до края на ХІV в., когато тя е подчинена на османските турци.[27] Още в тази книга Д. Ангелов докосва в много случаи въпроси от следващата епоха и по-късно, през последните години от живота си, той насочва много усилия към българската история от османското иго. На базата на своите изчерпателни познания на разнообразните извори, Д.Ангелов убедително излага гледната точка, че въпреки всички жертви, опустошения и подтисничества българският народ не е загубил своята идентичност и споменът за предишната българска държава.[28] В друга своя книга за периода ХV – ХІХ век Д. Ангелов изследва българската душевност, но като цяло обръща малко внимание на типично психологически въпроси.[29] Той предпочита да се занимава с проблеми, съврзани главно с областта, в която работи от дълги години - историческото развитие на българската народност. Д. Ангелов защитава позицията, че фолклорните записи, макар и късно направени са важен източник за проучване на душевността. [30] Със своята старателна работа и професионално отношение акад. Д. Ангелов дава добър пример как трябва да се изследва образът на българската душевност, както и други близки до нея проблеми от миналите столетия. Разбира се, в неговите работи могат да се намерят и някои недостатъци, но те са лесно обясними с обстоятелството, че подобни работи са нови за българската историография и че читателите, професионалисти или не, често очакват да прочетат нещо, което да посрещне техните собствени представи – трудна за постигане задача за такава абстрактна материя. Д. Ангелов поставя много проблеми за изследване за периода на първите векове османско владичество. Повечето от тях остават недовършени, но е значителна заслугата, че със своят взор на голям учен акад. Ангелов е прозрял, че тези въпроси не трябва да бъдат пренебрегвани от историческата наука. Така че в проучване на българската душевност през вековете преди Възраждането, неговите работи задължително трябва да присъстват на водещо място. Николай Генчев е сред най-уважаваните български историци и е известен далеч извън академичните кръгове. Той подлага на преоценка някои събития и процеси на първо място от българската възрожденска и културна история, въпреки че има приноси и в други области. Като число неговите работи за образа на българската душевност не са повече от тези на горепосочените автори.[31] Н. Гeнчев обаче по-последователно разглежда този въпрос и в сравнение с Хр. Гандев и Д. Ангелов го разработва теоретически в по-голяма степен. Относно ХV – ХVІІ в. Н. Генчев споделя близко до мнението на Х. Гандев за опустошителния характер на османското завоевание и неговите негативни последици върху българската душевност и история като цяло. Той набляга върху кръвопролитията като един от главните фактори за съзнанието и поведението на българина през късното средновековие.[32] Според него разрушаването на българската държава за няколко столетия наред ограничава силно икономическия, културния и демографски потенциал на българската народност.[33] Авторът е убеден, че приемствеността в душевните образи на българите от времето на свободната българска държава и тези през столетията на османското владичество е крайно нарушена.[34] Н. Генчев описва средновековния българин от времената предхождащи османското нашествие като груб и безмилостен войн и на тази основа той създава контраст с българското население от по-късните времена, описано от много чуждестранни пътешественици като плахо и миролюбиво.[35] Всъщност няма никакви сериозни доказателства за масова войнственост сред обикновените хора в България по време на Второто българско царство; напротив данните разкриват все по-малко и по-малко участие на мъжкото население във военните кампании през ХІІІ и ХІV в. С изключение на управлението на първите Асеневци и въстанието на Ивайло българската армия не била многобройна – тя рядко надхвърляла десет хиляди души и включвала висок процент чужди наемници. [36] Позицията на Н. Генчев зависи на първо място от неговите сравнителни методи. Той съпоставя културно и демографски българското общество с други общества от Християнска Европа, останали свободни от османска инвазия.[37] На този план естествено българският народ изглежда твърде изостанал, но Генчев не съставя отчайваща цялостна картина.[38] Според него българското културно развитие трябва да се изследва реалистично без нихилизъм и мегаломания, които той сочи като основни черти на българския характер; и често са се появявали дори в научните изследвания.[39] Културните изследвания са водещи за Н. Генчев и въпреки че той обявява своя интерес към българската душевност и психика, неговите работи върху тези проблеми остават недовършени и притежават относителна цялост именно във връзка с културните проучвания.[40] Във всеки друг аспект те стоят някак изолирани, главно защото след края на 80-те години авторът спира да се занимава с тях.[41] Н. Генчев обаче дава множество препоръки от голяма полза относно евентуалните бъдещи изследвания на българската душевност. [42] Краткият преглед, направен тук е достатъчен, за да маркира откъде споменатите трима автори започват своите изследвания върху българската душевност през ХV – ХVІІ век. Съществуват няколко отправни точки. Хр. Гандев тръгва от своите демографски проучвания и техните резултати естествено отразяват трагична картина. Тази картина обаче отдавна е подложена на съмнение и вероятно е невярна.[43] Той търси подкрепа за неговата теза във фолклорни източници и в този смисъл обръща най-сериозното си внимание върху българската душевност;[44] но е невъзможно да се докаже, че тези песни представят цялостна и надеждна картина за времето на османското завоевание и целия ХV век. [45] Другият изследователски подход на Хр. Гандев към епохата – културният – предлага съвсем друга визия. Според него в културния живот след ХVІ век личат много общи неща с времето преди завоеванието и въпреки че на това място авторът не пише много за душевността на тогавашните българи или други въпроси в тази връзка, подобен резултат изглежда твърде вероятен. [46] Димитър Ангелов изхожда от темата за самоопределението на българската народност. Той изследва такива проблеми като териториалното единство и проявите на патриотизъм. Авторът проследява също духовната база на българската традиционна култура през свободните средни векове, османския период и първите векове след освобождението. Резултатите разкриват представа за стабилна приемственост в културните и психологически нива на българското общество, разбира се в тези, които са пощадени от завоеванието. [47] Културно-историческият подход на Н. Генчев показва голям брой проблеми в българското развитие по време на османското владичество. Според него разрушенията от завоеванието, новият ред и живот, пораждат сериозни трансформации в българската култура.[48] Той е убеден, че българската народова психика след завоеванието се променя, което изглежда безспорно, но не звучи достатъчно убедително обяснението, че най-влиятелните фактори за това са кръвопролитията, насилията, злоупотребите и жестокостите на мюсюлманите над християнското население.[49] По принцип период от няколко столетия е достатъчен за настъпване на сериозни промени в психологията на една етническа общност, но с подобно отношение е невъзможно да се обоснове какви са те и в каква степен новите условия на живот са повлияли за тях; приемствеността, установена в области като поселищния живот, културните традиции, стопанското развитие, особено в селата, където живее големият процент от населението и др. области[50] дава доказателства за точно обратното твърдение. Н. Генчев, например, нарича философията на българина "теристка",[51] но едва ли може да има съмнение, че българите са били здраво свързани със земята и селското стопанство далеч преди османското завоевание.[52] Разкривайки културните процеси и характерни черти на българската средновековна държава и съпоставяйки ги по този начин с тези от следващите столетия, Н. Генчев обрисува повече приемственост, отколкото разруха. Разбира се, културният живот от ХІV век не може да се сравнява с този от ХV но като численост засвидетелстваната творческа интелигенция от последното столетие е по-многобройна, отколкото тази през ХІІІ век. През следващите столетия броят на интелигенцията нарасва и достига през ХVІ век стойността отпреди завоеванието.[53] Ясно е, че качеството на подготовка и образование по време на свободното средновековие е било на много по-високо ниво, но това не може да промени факта, че българският народ без аристокрация и висши клирици успява да поддържа свой собствен вариант на високата културна традиция. Така образът на душевността на българите през ХV – ХVІІ век е твърде противоречив, но той е резултат от малобройни и неособено последователни проучвания, така че вероятно това е главната причина за противоречията. Българинът обаче винаги е бил пълен с противоположности.
[1] Срв. Ц. Георгиева. Светът на българите през столетията на османското владичество (началото на ХV - края на ХVII в.). С., 1993, с. 7, 13; Eadem. Пространство и пространства на българите ХV-ХVII век. С., 1999, с. 183. Вж. и М. Исов. Най-различният съсед: Образът на османците (турците) и Османската империя (Турция) в българските учебници по история през втората половина на XX век. Под ред. Михаил Груев. С., Междунар. център за изследване на малцинствата и култ. взаимодействия, 2005. [2] Историците – за истината, за насилията, за себе си. София: Университетско издателство “Св. Кл. Охридски”, 1994. Съст. А. Запрянова, Е. Вечева, с. 62 – 63, 73, 103, 157 др. [3] И. Снегаров. Турското владичество пречка за културното развитие на българския народ и останалите балкански народи. С., 1958, с. 3, 19 (бел. 1); Ц. L. Barkan. Osmanlı imparatorluğunda bir iskвn ve kolonizasyon metodu olarak sьrgьnler. İktisat fakultesi mecmu’asi, C., XI, 1949, p. 524 – 529, цит по В. Мутафчиева. За точните методи в областта на историческата демография. Някои бележки върху методиката на две нови монографии. – ИПр, 1973, 3, с. 134; Н. Генчев. Българската култура ХV – ХІХ в., С. 1988, с. 88; H. Inalcik. The Ottoman Empire. The Classical Age 1300 – 1600. London, Butler & Tanner, 1997, p. 6 – 7, 10 – 11; М. Кил. Изкуство и общество в България по време на турския период ХV – ХVІІ в. Прев. Р. Градева С., 2003, с. 27 - 28. [4] Срв. дискусията, породена след излизането на книгата на Хр. Гандев. Българската народност през ХV век. Демографско и етнографско изследване. С., 1972; В. Мутафчиева. За точните методи…, с. 134 – 141; Стр. Димитров. Мезрите и демографския колапс на българската народност през ХVв. – Векове, 1973, 6, 50 – 65; А. Григоров. Всички мезри ли са били землища на запустели селища? – ИПр, 1980, 6, с. 85 – 95 Хр. Гандев. Върху методологическите въпроси, свързани с книгата Българската народност през ХV в. Демографско изследване. – ИПр 1973, 6, с. 91 – 102; Idem. Теорията и изследователската практика в историческата демография. – Векове, 1975, 1, 56 – 67. [5] Срв. такива издания, чиито заглавия говорят за напълно преднамерено отрицателно отношение към османското владичество: Положението на българския народ под турско робство, съст. и ред. Н. Тодоров. С., 1953; И. Снегаров, Турското владичество пречка за културното развитие...; Сборниците с извори, съставени от П. Петров, Асимилаторската политика на турските завоеватели, С., 1962; По следите на насилието. Документи за помохамеданчвания и потурчвания (ХІV – ХІХ в.), С., 1972; По следите на насилието. Документи и материали за налагане на исляма, 2-ро основно преработено и допълнено издание, ч. І, С., 1987 и ч. ІІ, С., 1988.Още по-добър пример са колективните издания на БАН върху българската история: История на България в два тома, том І, С., 1954, с. 245 – 293; История на България в четиринадесет тома, т. ІV Българският народ под османско владичество (от ХV до началото на ХVІІІ в.), С., 1983. [6] Историята като наука, образование и професия : Научна конференция: Созопол : 13-16 октомври 2000 г. Доклади и дискусии. Състав. Л. Стоянов, В. Методиев. С., Гутенберг, 2002, с. 19 (думи на Вера Мутафчиева), 20 – 21 (Ц. Георгиева); Историците – за истината, за насилията, за себе си, с. 166 – 167, 173. [7] Вж. за това Ц. Георгиева. Светът на българите...., с. 8 – 11. [8] Ц. Георгиева. Изследванията по историята на българските земи през ранните столетия на османското владичество в хода на поредния български преход (1989 – 2004). – В: Предизвикателствата на промяната. Национална научна конференция 10 ноември 2004. С., Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2006, с. 100. [9] Съдът над историците. Българската историческа наука – документи и дискусии 1944-1950. Т. 1. Съст. В. Мутафчиева, В. Чичовска, Д. Илиева, Е. Нончева, Зл. Николова, Ц. Величкова. С., 1995. [10] М. Исусов. Историческата наука и нашата съвременност, ИПр, 1991, 1; Срв. А. Запрянова, Бл. Нягулов, Ил. Марчева. Историографията между приемствеността и промяната. – ИПр 2005, 1 – 2, с. 14 – 15 и цит. там л-ра., по-специално: М. Todorova. Historiography of the Countries of Eastern Europe: Bulgaria. In: American Historical Review, 94 (4) 1992, p. 1105 – 1117. [11] Историците – за истината, за насилията, за себе си, с. 79 – 80, 103, 130....., 164 – 165 etc; М. Исусов. Op. cit.; M. Todorova. Op. cit. [12] А. Запрянова, Бл. Нягулов, Ил. Марчева. Op. cit., p, 31; D. Koleva, I. Elenkov. Did “the Change” Happen? Post-socialist Historiography in Bulgaria. – Historiography in Southeast Europe after Socialism. Study on South East Europe. Vol. 4. Mьnster: Lit, 2004, p. 113 – 120; M. Todorova. Op. cit.; Р. Даскалов. Как се мисли българското Възраждане? Историографско проучване. С., Лик, 2002, с. 30 - 31. [13] Вж. нпр. К. Георгиев. Историята и нейните извори. С., "Наука и изкуство", 1981, с. 249 - 262, especially 252 - 253 and 257. [14] А. Запрянова, Бл. Нягулов, Ил. Марчева.. Op. cit., p. 34; Историци за историята. Съст. М. Тодорова. С., 1988, с. 6; Р. Даскалов. Между Изтока и Запада. Български културни дилеми. С., Лик, 1998, с. 311, бел. 33. [15] Срв. Ц. Георгиева. Изследванията по историята на българските земи през ранните столетия на османското владичество, с. 100 – 101. Тези настроения се споделят предимно от неисторици, но особено шумно ги разтръбяват неколцина учени които се занимават с популяризиране на историята, сред които най-известен е директорът на НИМ Божидар Димитров. [16] За т. нар. Народопсихологическа литература срв. по-долу. [17] В. Гюзелев. Размишленията върху българската средновековна история на проф. Петър Мутафчиев. (Предговор към П. Мутафчиев. Книга за българите), с. 6 – 8. [18] П. Мутафчиев. Книга за българите, с. 169. [19] Други изследователи, които в свои трудове засягат някои по-тесни въпроси, свързани с душевността на българина през ХV – ХVІІ век са: И. Венедиков (Вж. бел. 52 по-долу); М. Галанова. Извори за етнопсихологическите изследвания. – В: Помощни исторически дисциплини. Т 5. С., 1991, с. 230 – 242; Н. Данова. Представата за „другия” на Балканите: Образът на гърка в българската книжнина през ХV – средата на ХІХ век. – ИПр, 1993, 6, с. 3 – 24; Р. Градева. Турците в българската книжнина. ХV – ХVIII в. – В: Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха. С., 2001, с. 112 – 134. [20] Хр. Гандев. Фактори на българското възраждане 1600 — 1830. С., Българска книга, 1943, с. 6 – 7, 179 – 185. Второ издание в сборника от работи на Хр. Гандев. Проблеми на Българското възраждане, С. 1976, с. 28, 104 – 107. [21] Хр. Гандев. Българската народност през ХV век, част І. Съдбата на българската народност и на нейната поселищна система през ХV век. На много места в текста.. [22] Ibidem, p. 171 – 179. [23] Виж бел. 19. [24] За тази теория вж. М. Кил. Изкуство и общество, с. 25 – 27. [25] Хр. Гандев. Българската народност през ХV век. Демографско и етнографско изследване. С., 1989. [26] Вж. по-долу бел. 83. [27] Д. Ангелов. Българинът в Средновековието: Светоглед, идеология, душевност. Варна, Г. Бакалов, 1985. [28] Idem. Българската народност през вековете. Ст. Загора, “Идея”, 1994, с. 66 – 67, и особено 89. [29] Idem. Душевността на българина в песенния фолклор. С., ИФ-94, 2002. [30] Idem. Българската народност през вековете, с. 120 – 124; Душевността на българина в песенния фолклор, c 15. [31] Н. Генчев. Историческата съдба и народопсихологията на българите. ГСУ ИФ 1988 (1985) Катедра по история и теория на културата; Idem. Очерци. Социално-психологически типове в българската история. С., 1987; много въпроси от тази проблематика саа засегнати и в друга негова работа: Българската култура ХV – ХІХ в. С., 1988. [32] Н. Генчев. Историческата съдба и народопсихологията на българите, с. 27 – 28, 42; Idem. Българската култура ХV – ХІХ в. c. 101 – 102. [33]. Ibid., p. 94 – 96. [34] Idem. Историческата съдба и народопсихологията на българите, с. 32 – 33, 42, 44. [35] Ibid., p. 23, 44; Вж събрани примери в пътеписната л-ра у: М. Йонов. Европа отново преоткрива българите. Българите и българските земи през погледа на чужди пътешественици ХV – ХVІІІ в. С., 1980 с. 29, 31, 35 – 36, 162 – 163, 170 – 171. [36] Д. Ангелов, Б. Чолпанов. Българска военна история. Ч 2. От втората четвърт на 10 век до втората половина на 15 век. С., Издателство на БАН, 1989, с. 213. [37] Вж. бел. 31. [38] Idem. Историческата съдба и народопсихологията на българите, с. 25. [39] Idem. Българската култура ХV – ХІХ в, с. 15 - 17; Историческата съдба и народопсихологията на българите, 37 – 39. [40] Idem. Българската култура ХV – ХІХ в, с. 8. [41] Р. Даскалов. Поглед към творческия път на проф. Николай Генчев. – ИПр, 2006, 1 – 2, с. 207, 219. [42] Вж. бел. 38. [43] Вж. бел. 4. [44] Вж. бел. 20. Подобно е положението и при Н. Генчев. Историческата съдба и народопсихологията на българите, с. 42. [45] Фолклорните източници са твърде противоречиви. Използвайки ги, например, Д. Ангелов установява значителен континюитет между душевността на българина преди и след османското завоевание. Вж. Д. Ангелов. Душевността на българина в песенния фолклор, c. 15 – 16, 35 – 36, 92 – 116, 188, 203 – 222 и др. Освен това фолклорните сюжети обикновено са много старинни и често са общи за различните народи. Вж. И. Шишманов. Песента за мъртвия брат в поезията на Балканските народи. – Ч. 1 – 2. СбНУНК ХІІІ, 1896, с. 474 – 570, ХV, 1898, с. 449 – 601; П. П. Славейков. Българската народна песен. – В: Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност. Съст. И. Еленков, Р. Даскалов, с. 55 – 60; Е. Теодоров. Български народен героичен епос. С., 1981, с. 19 – 96; И. Георгиева. За континюитета на античната култура в българската народна култура. – В: България в света от древността до наши дни. Т. 2. с. 516 – 525; Ст. Джуджев. По следите на една древна музикална култура в Тракия. – Пак там, с. 595 – 608; Ил. Манолов. Древнотракийски елементи в българската народна музика. – Пак там, с. 609 – 615; Сн. Ракова. Форклор и средновековие на Балканите. Историческата памет за кръстоносните походи. – В: Studia Balcanica, XXIII. Изследвания в чест на чл.-кореспондент проф. Страшимир Димитров. Ч. 1., с. 134 – 141; Г. Михайлов. Тракийски и други древни елементи в героичния епос. – Векове, 1976, 5, с. 27 – 31; С. Стойкова. Към въпроса за приемствеността (континюитета) в българската епическа традиция. – Български фолклор, 1979, 1, с. 16 – 22; Р. Иванова. Архаични черти в образа на южнославянският епически герой. – Славянска филология, 1988, с. 162 – 172. [46] Хр. Гандев. Фактори на българското възраждане, (1943), с. 181. Той определя светогледът на българина от началото на ХVІІ век като църковно-религиозен с езически отсенки – характеристика твърде близка до тази на обикновените хора от Западна Европа по същото време. Срв. А. Гуревич. Средновековният свят: Културата на мълчащото мнозинство. Прев. Е. Трендафилова. С., 2005, с. 261, 296 – 297. [47] Д. Ангелов. Българската народност през вековете, с. 288 – 289; Idem. Българинът в средновековието..., с. 193 – 197. [48] Н. Генчев. Българската култура ХV – ХІХ в, с. 102 - 104; Вж. и Ц. Георгиева. Изследванията по историята на българските земи през ранните столетия на османското владичество в хода на поредния български преход, с. 103. [49] Н. Генчев. Българската култура ХV – ХІХ в, с. 101 – 102; Idem. Историческата съдба и народопсихологията на българите, с. 23 - 24, 32 - 33. [50] Ц. Георгиева. Пространство и пространства на българите ХV-ХVII век, с. 137 – 139, 179, 188 – 189; Р. Ковачев. Опис на Никополския санджак от 80-те години на ХV в. С., 1997, с. 100; Е. Радушев. Демографски и етнорелигиозни процеси в Западните Родопи през ХV – ХVІІІ в. (Опит за преосмисляне на устойчиви историографски модели). – Историческо бъдеще, 1998, 1, с. 69 – 70. [51] Н. Генчев. Историческата съдба и народопсихологията на българите, с. 34 [52] Вж. по-този въпрос И. Венедиков. Душевността на средновековния земеделец. – В: Развитие на земеделието в по българските земи. Съст. И. Венедиков. С., 1981, с. 281 – 302; Вж. в същия сборник и И. Венедиков, Мария Йосифова. Свободният български земеделец в Османската империя с. 245 – 256. [53] Idem. Българската култура ХV – ХІХ в, с. 62, 106.
